— Комунистически копелета — изсумтя Джак.
Карлос явно надъхваше войската с омраза към безчовечния враг. Само че когато го правиш, рискуваш и да я подплашиш. Хавана не ми изглеждаше много добре.
Залезните круизи предполагат романтична обстановка за две — три двойки и аз имах подходяща музика, например „Отвъд морето“ на Боби Дарин, а ако клиентите ми бяха по-млади, пусках някой диск на Адел или Бионсе. На тая група обаче ѝ се слушаше „Напред, християнски воини“.
Реших да сменя темата.
— Чували ли сте за зеления проблясък? Наричат го и зеления лъч.
Не бяха, затова поясних:
— Когато слънцето потъва под хоризонта, понякога проблясва зелена светлина. Някои я виждат, други — не. Но ако я видите, е на късмет.
— Някой може да излъже — предположи адвокатът Карлос.
— Ако излъжеш, ще те сполети нещо лошо — отвърнах.
Карлос премълча, но Сара каза:
— Аз го знам по друг начин. Ако вече имаш Божията благословия, виждаш зелената светлина. Ако не си, не я виждаш.
— Да, чувал съм и този вариант — казах. — Но приемам, че всичките ми платежоспособни клиенти имат Божията благословия.
Тя се усмихна.
Едуардо извади пет пури „Коиба“ и ни информира:
— Произвеждат се в Куба от роби, но все още се навиват ръчно по традиционния начин. — Раздаде ни ги и Сара също си взе.
Джак имаше „Зипо“ от времето на Виетнамската война и запали пурите на всички. После показа запалката на набора си и Едуардо прочете гравирания надпис:
— „Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото съм най-гадното копеле в долината“.
Джак и Едуардо избухнаха в смях.
Е, Джак си имаше нов приятел. Културните разлики губят значение, когато минеш седемдесетте.
Продължихме да пушим контрабандните пури и да пием контрабандния ром. Донесох бинокъла си от рубката и огледах хоризонта. На юг видях нещо, което приличаше на катер на бреговата охрана. Освен това наблизо вече бяха прелетели два техни хеликоптера. Флоридският пролив между архипелага и Куба гъмжи от патрули. Бреговата охрана и Агенцията за борба с наркотиците постоянно бдят за наркотрафиканти, трафиканти на хора и отчаяни бежанци от Куба, опитващи се да изминат краткото, но опасно разстояние до свободата.
Ако живееш на архипелага, знаеш, че ежегодно хиляди кубинци потеглят със самоделни лодки и негодни за море салове — наричат ги „балсерос“. Салджии. Молят се за спокойни води, попътен вятър и да не срещат акули и се оставят в ръцете на Бог.
Нямам представа колко от тях успяват и колко се удавят или какво се случва със заловените от кубинските стражеви катери — но знам, че според сегашната ни политика за бежанците, ако ги залови в морето, американската брегова охрана ги връща в Куба. Ако са стигнали до сушата обаче, имат право да останат. Този принцип ми се струва жесток и произволен и затвърждава мнението ми, че животът е произволно несправедлив.
С повечето от другите собственици на чартърни яхти за спортен риболов бяхме единодушни, че ако срещнем салджии в морето, ще ги откараме на брега.
Подадох бинокъла на Сара и първо тя, а после и Карлос и Едуардо огледаха хоризонта на юг в съзнателно или неволно търсене на свои сънародници.
— Морето е спокойно, вятърът е южен и нощта ще е лунна — произнесе се Карлос.
Всички разбрахме, че нощта ще е тъкмо за салджии.
Карлос отново напълни чашите и ми зададе няколко въпроса за „Мейн“. После спомена за „Пескандо Пор ла Пас“ и се обърна към нас двамата с Джак:
— Надявам се, че ще обмислите предложението ми.
Аз не отговорих, но Джак отвърна:
— Чух, че съм щял да съм шкипер на „Мейн“.
— Да, ако капитан Маккормик се съгласи.
— После ще поговорим за това — казах аз.
— Имате ли паспорти? — попита ни Карлос.
— Да — увери го Джак. — Издадени от Републиката на раковината. — И се засмя.
Карлос не загря шегата и ни осведоми:
— Можете да си извадите с експресна поръчка в Маями. Ще ви съдействам.
Аз всъщност имах истински паспорт, а бях извадил и на Джак, в случай че някой клиент желае да посети Карибите, и успокоих адвоката:
— Имаме.
Червеното слънце вече потъваше в морето и всички се зазяпахме в искрящия хоризонт. Не можех да повярвам, че ми плащат за това.