— Прави ли снимки?
— Не. — А бе, правих, само че с джиесема, който беше в раницата ми, а тя беше на дъното на океана.
Амбър побутна към мен купа с царевичен чипс.
— Джак нещо не се мярка насам.
— Не е на острова.
— Как се е справил на турнира?
— Класира се втори.
— Браво. Там видяхте ли се с него?
— Не.
— Чух, че са отменили последните няколко дни от „Пескандо“ — каза тя.
— И аз чух.
— И са изгонили някаква екскурзионна група.
Хайде на бас, че знаех точно коя.
— Ти не беше ли с група?
— Бях. Ама после продължих екскурзията си сам.
— Беше ли опасно?
— Ами… Може и да е било. Ама не и за обикновени туристи.
— Кубинците нали се стремяха към затопляне на отношенията?
— Дотогава всички има да извървим още много път.
Амбър смени темата.
— Какво ще правиш сега, Мак?
— Мислех си да се пенсионирам.
Тя се засмя.
— Аха. И аз. — После ме информира: — Двама капитани ме питаха дали си свободен.
— Май вече ми писна от морето.
— Много хора го казват.
Сигурно също ги бяха обстрелвали кубински стражеви катери.
Клиентът в отсрещния край на бара поиска още едно и Амбър се отдалечи.
Отпих от шишето „Корона“. Бяха изтекли пет дни от пътуването ми с хеликоптер до базата на бреговата охрана „Исламорада“ на Плантейшън Кий. Всичко ми беше малко мътно, ама си спомнях, че вторият „Блек Хок“ изстреля ракета по „Мейн“ и яхтата се взриви, изгоря и потъна. Май не биваше да го виждам и когато попитах за това в „Исламорада“, един офицер от бреговата охрана ме открехна, че яхтата представлявала опасност за корабоплаването и се наложило да бъде потопена. Всъщност, както разбрах впоследствие, „Мейн“ — или по- точно „Голямата риба“ — представляваше улика, която трябваше да бъде погребана в морето. Заслужаваше по- добра участ.
Амбър се върна.
— От кухнята ще изхвърлят пържени картофи и крилца. Искаш ли?
— Не съм гладен.
Тя ме погледна.
— Поотслабнал си. Наистина ли си добре?
— Нищо ми няма. А ти как си?
— Бива. — Амбър намери цигарите си зад бара. — Нещо против да запаля?
— Барът си е твой.
— Де да беше. — Тя запали и издуха красиво кръгче дим. — Ходи ли на Фестивала на фантазията?
— Пропуснах го.
— Защо?
— Още не се бях прибрал.
Всъщност гостувах на бреговата охрана на Плантейшън Кий. Заедно с Джак, Фелипе и Сара. Казаха, че сме се нуждаели от медицински грижи. Обаче от лекар се нуждаеше само Джак. Рентгенът показа пукнато ребро. Нищо работа. Та ние искахме да си тръгнем, обаче докторът от бреговата охрана ни обясни, че сме били под карантина за седемдесет и два часа, въпреки че всъщност ни бяха изолирали.
На втория ден някой си Кийт, който беше с нас на хеликоптера, ни съобщи, че кубинските власти ни обвинявали в престъпление, може би даже в убийство. Лоша новина, макар и не неочаквана.
Между другото вертолетите не бяха обозначени и нямаха нищо общо с бреговата охрана. Самият Кийт всъщност беше от ЦРУ, въпреки че не ни се представи.
По отношение на обвинението в убийство Кийт ни успокои, че нямаме договор за екстрадиране с Куба и тая работа можела да се проточи с години. Или да се уреди по дипломатически път. Междувременно той се интересуваше какво се е случило и поиска да дадем показания, а ние отговорихме, че с удоволствие ще го направим, само че в присъствието на адвокатите ни.
Замислих се за случката в мангровото блато. Убийство ли? Можех да пледирам законна самоотбрана. Или даже законно участие в бойни действия. Ония от Гуарда Фронтера не бяха цивилни и бяха въоръжени. От друга страна, аз вече не бях военен и не бяхме във война с Куба. Обаче… това все пак беше Куба. Ако същото се случеше в Швеция, щях да се предам. Понеже бях използвал смъртоносно насилие. И затова сега си пиех бирата в „Зеленият папагал“, а ония в мангровото блато бяха мъртви. Изпитвах известни угризения, както и беше редно. „Едно човешко семейство“. Обаче постепенно щях да преживея случилото се в Куба, както бях преживял случилото се в Афганистан. И като Джак — Виетнам. Инстинктът за самосъхранение е силен, за капитулация и дума не може да става и всякакви бойни действия представляват законна самоотбрана. Само че плащаш определена цена.
Амбър ме откъсна от размислите ми.
— Тоя Карлос, с когото се срещнахте тук миналия месец, преди няколко дни идва да те търси. Бил ходил у вас, ама те нямало.
— Какво искаше?
— Не каза.