Тия дни трябваше да си поприказвам с Карлос по финансови и правни въпроси, а и за други неща. Дали му пазех визитката?
— Каза, че не си вдигаш джиесема. — И прибави: — И аз те търсих.
— Изгубих го в Куба. — Замислих се за въздушното ни избавление. Първо спасяват старците и ранените, какъвто беше Джак, само че той каза: „Първо дамите“, и Сара се качи в коша, последвана от него. Капитанът напуска кораба последен и аз напомних на Фелипе, че е вдигнал бунт и е искал да заеме моето място, обаче той настояваше колкото може по-скоро да се махне от „Мейн“, в случай че двигателят експлодира, затова се качи трети и аз останах последен.
Влязохме в спор с командира на екипажа за двата корабни сандъка, но Кийт, който явно командваше парада, ни успокои, че щял да ги вземе вторият „Блек Хок“. Когато отидохме на Плантейшън Кий и попитахме за сандъците — нашите сандъци, — смениха версията и един офицер от бреговата охрана ни каза, че били потънали заедно с кораба. Пълни глупости, естествено. И щяха още да ни баламосват.
Амбър си погледна часовника.
— Последни поръчки.
— Не искам нищо.
Що се отнасяше до Карлос, дано си беше застраховал яхтата. Освен това ми се струваше, че ми дължи поне петдесет бона, а аз му дължах ритник в ташаците. Бях съвършено наясно, че в Маями няма да има никаква пресконференция. Нашият приятел Кийт даже настойчиво ни посъветва да не разговаряме за пътуването си в Куба с никой друг, освен с него — от правни и дипломатически съображения. Фелипе се съгласи и ни призова с Джак и Сара да послушаме съвета на Кийт. Естествено, Фелипе беше разработил плана за бягството ни от Куба с колегите на Кийт или пък със самия него и май още работеше за ЦРУ. Тъй де, няма нужда да четеш романите на Ричард Невил, за да се сетиш.
По по-важния въпрос за заплащането ми, вместо трите милиона долара Едуардо ми беше обещал утешителна награда в замяна на моето съдействие и явяването ми по телевизията и радиото. Само че тази пресконференция нямаше да я бъде, а и Едуардо вече или беше мъртъв, или го бяха хвърлили в кубински затвор. Или пък се скиташе из някое гробище.
— Какъв ден сме днес? — попитах Амбър.
— Втори ноември.
— Задушница.
— Моля?
— Денят на покойниците. Испанците му викат Задушница.
— Странно. — Тя пак си погледна часовника. — Трябва да затворя касата и да свърша някои неща. Ще ме изчакаш ли? Може да идем някъде на по бира.
— Ще си запазя правото за друг път.
— Разбира се. — И ме информира: — Утре почивам.
— И аз. — Спонтанно ѝ предложих: — Дай да идем да поплуваме.
— Звучи добре.
Изправих се.
— Ще ти се обадя.
— Нали си си изгубил джиесема.
— Имам домашен телефон. — Продиктувах ѝ номера. — Звънни, ако получиш по-добро предложение.
— До утре.
Излязох на Уайтхед и тръгнах към къщи. Беше от ония приятни нощи с лек бриз, които са типични за островите през ноември, също като летните нощи в Портланд.
На една пряка от „Папагала“ спрях при знака за нулевия километър на шосе 1 и го погледнах — обикновен стълб, на който бяха монтирани указателни табели. На най-горната пишеше НАЧАЛО, на следващата — ЕДНО, после СЕВЕР и най-отдолу беше зелената табелка КМ 0.
Денем тук идваха да се снимат десетки туристи — хиляди годишно. А на Дювал продаваха тениски с този знак. Имаше хора, дето вярваха, че той имал телепатични способности или нещо подобно, та затова се изправих до нулевия километър и зачаках някоя мъдра мисъл или божествено послание да ме насочи към пътя, по който трябва да поема. Стори ми се, че чух глас: „Върви да пресрещнеш Амбър, напий се, после я заведи у вас и я изпраскай. Ще се почувстваш по-добре“. Божествен глас надали ще каже такова нещо. Тъкмо това обаче щях да чуя и да направя преди да срещна Сара Ортега.
Като стана дума за това, бреговата охрана ни осигури безплатен транспорт и Сара и Фелипе си заминаха заедно за Маями. Джак пожела да го закарат на летището, за да вземел полет за Нюарк, откъдето щял да иде на гости при сестра си в Хобокън, което беше хубаво. Щеше да е неловко да тръгна с тримата за Маями, затова се прибрах в Кий Уест. Преди два дни. Със Сара не си разменихме стационарните номера и съответно имахме извинение да не се чуем. Тя обаче ми беше обещала: „Като се оправя с всичко това, ще дойда да те видя в Кий Уест“.
Сигурно още се оправяше. Ако ѝ отнемеше още два дни, щяхме да се разминем по Презморската магистрала, понеже се канех да пътувам на север за Мейн. Винаги съм искал да отида дотам с кола, като потегля от нулевия километър и продължа по старото шосе 1 до Портланд. И сега най-после бях решил да го направя. Щеше да е интересно. И така щях да имам време да си проясня главата. Родителите ми щяха приятно да се изненадат от завръщането на блудния им син.