— Купи си „Буик“ модел петдесет и шеста и се премести в Хавана.
— Не е смешно, Мак. Ще видиш. Хората ще ходят за риба от Хавана за половината от твоята цена. Ще работиш за кубинците и ще им обираш трохите.
Аз май и без това вече работех за кубинците.
— Адиос, амиго.
— Майната ти.
Надписът пред кея гласеше: „Исторически чартърен кей. Опитни шкипери“. За мене ставаше дума.
Минах по кея и неколцина шкипери и моряци, опитни или не, ме поздравиха, докато се наливаха с бира. Явно днес нямаше да излизат в морето. Обаче бизнесът трябваше да жив— не. Винаги живва. А и ми предстоеше поредната вноска за „Мейн“. И да платя за основния ремонт на двигателя. Дали нямаше да съм по-щастлив, ако обирах трохите в Хавана? Или пък настъпваше моментът да се прибера у дома?
Бях се канил през септември да отплавам с „Мейн“ за Портланд, за да проуча тази възможност, обаче се размина. Затова сега обмислях да се обадя на баща си и да го обсъдим. Но като повечето кореняци от крайбрежието на Мейн, той не обичаше приказките. Ако загинех в чужбина и се наложеше да пусне некролога ми в „Портланд Прес Хералд“ за двайсет долара на дума, щеше да е стиснат като янки и темерут като жител на Мейн и просто щеше да напише: „Даниъл Маккор— мик умря“. А ако имаше лимит от минимум шест думи, щеше да прояви и практичността си и да прибави: „И продавам кола“.
Е, може и да съм суров към стареца. Той се гордееше с мене, когато постъпих в армията, и преди второто ми заминаване за Афганистан ми даде следния съвет: „Гледай да се върнеш“. Ами ето, върнах се и баща ми като че ли се зарадва, обаче беше загрижен за раните ми, макар и не толкова за посттравматичния стрес, в който не вярва. Обичаше да казва, че се прибрал от Виетнам същият, какъвто и заминал, което според майка ми за съжаление било вярно.
Що се отнася до воюването, родът Маккормик се е сражавал за родината си още откак е пристигнал в Новия свят в началото на осемнайсети век, избивайки индианци, французи, британци, южняци, немци, японци и всевъзможни комуняги, без оглед на расова, религиозна и етническа принадлежност. По-големият ми брат Уеб участва във Втората иракска война, тъй че вече имаме и араби в семейния трофеен списък, а за още по-голямо разнообразие аз бях очистил някой и друг афганистанец. Но съм сигурен, че ако видите роднините ми или познавахте предците ми, ще ги сметнете за нормални миролюбиви хора. Наистина сме такива. Обаче винаги сме си изпълнявали дълга пред Бога и отечеството, което понякога означава, че някой трябва да умре.
Когато убих първия си талибан, момчетата от ротата ми подариха тениска с надпис „Пътят към рая започва от мене“. Джак я хареса, затова му я дадох. Той има интересна колекция.
Баща ми, Уебстър — старши, е моряк през уикендите и финансов консултант през работните дни, извънредно предпазлив с парите на клиентите си и стиснат като кокоша трътка със своите. С кеф бих си отплавал за вкъщи с два милиона в банката и бих подхвърлил на стареца да инвестира половин милион от мое име. Майка ми Джун е от рода Бедел, начална учителка в едно частно школо, въпреки че не обича особено децата, може би дори своите. Повечето Маккормик и Бедел са завършили висше и според баща ми младото поколение било прекалено образовано за интелигентността си. Може и да е прав.
Като на много жители на Нова Англия, политическите убеждения на семейството ми представляват смесица от прогресивност и консерватизъм. Вярваме в грижата за по-неблагополучните, ама гледаме да не се харчим за това. Що се отнася до мене, аз съм аполитичен, а що се отнася до типичната за янките стиснатост, явно съм го пропуснал тоя урок. Например, ако имам два милиона долара, ще почерпя всички в „Зеленият папагал“ и ще заведа Амбър на дълъг круиз. Моят финансов съветник е Джак Колби, който обича да казва, че прахосал повечето си пари за пиячка и мадами и изхарчил останалите.
Е, май е излишно да посочвам, че макар да са свързани от океана и шосето, Портланд и Кий Уест са различни места. Излишно е да посочвам и че за разлика от баща ми, аз не съм същият, какъвто бях преди да напусна дома си. Но всички сме едно човешко семейство и хвърляме въдицата за мир. Междувременно щях да изслушам какво ще ми кажат Карлос и неговите клиенти за хвърлянето на въдицата за пари. За слушане пари не вземат. Даже още по-добре, щяха да ми платят за това.
5
Стигнах до края на кея, където беше пристанала „Мейн“. Заедно с банката притежаваме прекрасна дванайсетметрова яхта за спортен риболов, построена през 2001–ва в корабостроителницата на „Фарин“ в Уолпул, Мейн. Първият ѝ собственик поръчал да я снабдят с кула за далечно откриване на риба, хидравлична макара за извличане на улова, два специални рибарски стола и други скъпи момчешки джаджи. Дизеловият двигател е осемстотин коня и въпреки кулата и другите екстри яхтата развива около двайсет и пет възела, което бързо я отвежда до обичайните места за риболов.