Предположих, че Карлос е знаел, че Джак е бивш военен, когато е търсил идиоти за пътуването до Куба. Освен това се чудех дали моят помощник — капитан ще е склонен към авантюри на стари години. Според адвоката от Маями Джак нямало да рискува живота си, което можеше и да е вярно по отношение на риболовния турнир, но не и на отплаването от Куба с шейсет милиона долара на борда, ако ни подгонеше кубинската брегова охрана. Ако изобщо оцелеехме дотогава.
Е, щяхме да видим какво ще кажат Карлос и неговите клиенти. Ако не друго, поне имах богат опит в изчисляването на шанса за оцеляване и както казвахме в армията, всеки шанс, по-голям от петдесет на петдесет, е прекалено добър, за да е истина. И най-ясното указание за действителната опасност бяха парите. Не ми предлагаха два милиона долара, за да вляза в Кубинската национална банка със заявка за изтегляне на шейсет милиона.
— За какво си се замислил, капитане?
— За кубинското размразяване.
— Всичките са комуняги, еба ти. — Джак цитира надписа на една от тениските си: — „Убий комуняга в името на Христа“.
— Бил ли си в Куба?
— Не, по дяволите. Кофти място.
— Може да е интересно.
— Да. И във Виетнам беше интересно. — Той се сети за нещо. — Ей, видях една страхотна тениска на Дювал. — Усмихна се. — „Гуантанамо — елате заради слънцето, останете заради уотърбординга“. — И се разсмя.
Джак черпеше все повече житейска информация от тениските. Предполагам, че ако няма кола, човек не може да събира автомобилни стикери. Обаче Джак май имаше известно право — Книгата на живота представлява сбор от майтапчийски тениски.
Не знаех много за живота му след армията и преди да се появи на яхтата ми, но ми беше казвал, че след като се уволнил, останал в Кълъмбъс, щата Джорджия, заради някакво местно момиче, чийто съпруг загинал във Виетнам. Оженили се, а после сигурно се бяха разделили, понеже тук живееше сам, макар да не ми бе споменавал за развод. Може и да беше починала.
Що се отнася до собствения ми любовен живот, веднъж бях сгоден за една Маги Флеминг от Портланд, с която, така да се каже, бяхме израснали заедно и майка ми одобряваше нейното семейство, а това беше по- важно, отколкото да одобрява самата нея. После отново се бяхме срещнали по време на една от отпуските ми в армията.
Накратко, по време на двата ми мандата в Афганистан и службата ми в Щатите не се виждахме често, а след това връзката ни се усложни още повече заради престоите ми в болницата. Главата ми също не беше наред и когато си преебан, и ти преебаваш. Тъкмо това и направих, затова заминах за Кий Уест, където никой не забелязва такива неща. Развалянето на годежа разочарова майка ми, но баща ми не каза нищо. Що се отнасяше до Кий Уест, и двамата смятаха, че скоро ще се върна в Портланд.
Самият Портланд е приятно градче с около шейсет и пет хиляди жители, старомодно, а напоследък модерно и туристическо, с много нови шикозни барове и ресторанти. В някои отношения ми прилича на Кий Уест, главно защото е пристанищен град, въпреки че никой там не плува гол, особено през зимата. В семейния ни дом, голяма стара викторианска къща, витаят… не, не духове, а спомени. Портланд обаче беше хубаво място за едно момче. И е хубаво място, където да остарееш. Само че за някои хора са проблем годините между тия два периода в живота.
Но ако ударех големите пари от тая сделка, може би пак щях да опитам. Маги беше омъжена, родителите ми още си бяха побъркани и брат ми вече живееше в Бостън, ама се виждах в едно от ония стари капитански имения, загледан в морето… Всъщност ми липсваха зимните бури.
Допих си кока-колата, изправих се и се вторачих в дългия кей, но не видях клиентите си. Имаше вероятност да са поговорили и да са решили, че капитан Маккормик не е техният човек. Което щеше да ме изпълни с облекчение. Или с разочарование, особено ако тая седмица не се появеше никой друг с оферта за два милиона долара.
— Къде са тия бобаджии? — поинтересува се моят помощник — капитан.
— Джак, според мене „бобаджии“ са мексиканците.
— Все са една стока, еба ти — всичките викат „маняна, маняна“[1].
— И из тия краища на никого не му дреме за часа, включително на тебе, гринго.
Той се разхили.
Мирогледът и предразсъдъците на Джак бяха обусловени поколенчески, струва ми се, и той в някои отношения ми приличаше на баща ми, който е израснал в съвсем друга страна. Джак Колби и Уебстър Маккормик бяха непознаваеми за мене, понеже преебаните им глави бяха преебани в една преебана война, различна от моята преебана война. Освен това имах впечатлението, че и двамата много биха искали да се върнат в оная друга страна. Моето поколение не изпитва носталгия към миналото, което вече е било преебано, когато сме се родили. Във всеки случай, както веднъж ми каза баща ми в рядък философски изблик, „Спомените за миналото винаги са за настоящето“.