Выбрать главу

— На теб, разбира се, не ти е до това, къде ти — говореше Лола. — Животът в столицата, разните му там балерини, актриси… Знам всичко аз. Не си въобразявай, че ние тук нищо не знаем. И с пари си фрашкан, и любовници, и скандали… Ако искаш да знаеш, всичко това изобщо не ме интересува, не съм ти пречила, ти си живееше както си искаше…

Въобще прецаква я това, че говори твърде много. Като девойка беше тиха, мълчалива, тайнствена. Има такива девойки, които от рождение знаят как да се държат. Тя знаеше. Всъщност и сега си я бива, когато седи мълчаливо на дивана с цигара в ръка, изложила на показ коленете си… Или когато изведнъж сложи ръце зад тила си и се протегне. Сигурно това много впечатлява провинциалните адвокати…

Виктор си представи приятна вечер: тази масичка е преместена до онзи диван, бутилка, шампанското шуми във високите чаши, завързана с панделка кутия с шоколад и самият адвокат, опакован с колосана яка и папийонка. Всичко е както трябва и изведнъж влиза Ирма… Кошмар, помисли си Виктор. Леле, колко е онеправдана…

— Ти сам сигурно разбираш — продължаваше Лола, — че работата не е в парите, сега парите не решават всичко. — Тя се беше поуспокоила, румените петна се бяха разсеяли. — Знам, че по свой начин си честен човек, безразсъден и разпуснат, но не и злобен. Винаги си ни помагал, в това отношение нямам никакви претенции към теб. Но сега имам нужда не от такава помощ… Не мога да кажа, че съм щастлива, но не успя да ме направиш и нещастна. Ти си имаш свой живот, аз също. Между другото, още не съм старица, има още много време пред мен…

„Ще се наложи да взема момичето — помисли си Виктор. — Явно тя вече е решила всичко. Ако оставя Ирма тук, в къщата ще настане същински ад… Хубаво, а къде да я дяна? Бъди честен, каза си. Само честно. Тук трябва честно, това не са игрички.“

Той съвсем честно си припомни живота в столицата. „Лоша работа — помисли си. — Разбира се, мога да взема икономка. Това означава да наема постоянна квартира… Но не е там работата — момичето трябва да бъде с мен, а не с икономката… Разправят, че децата, възпитани от бащите си, са най-добрите деца. Освен това тя ми харесва, макар да е доста странно момиче. И изобщо — длъжен съм. Като честен човек, като баща. Пък и съм виновен пред нея. Но всичко това е литература. Ако все пак трябва да съм честен… Ако трябва да съм честен — страх ме е. Защото тя ще стои пред мен и ще се усмихва като възрастна с голямата си уста, а аз какво ще мога да й кажа тогава? Чети, чети повече, чети всеки ден, не ти трябва да се занимаваш с нищо друго, само чети. Тя това си го знае и без мен, а аз нямам какво друго да й кажа. Ето от какво ме е страх… Но дори и това още не е съвсем честно. Не искам, ето каква е истината. Свикнал съм да съм сам. Обичам да съм сам. Не искам да живея по друг начин… Ето как изглеждат нещата, ако трябва да съм честен. Изглеждат отвратително, като всяка истина. Изглеждат цинично, самовлюбено, гнусничко. Честно.“

— Какво мълчиш? — попита Лола. — Така ли смяташ да мълчиш?

— Не, не, слушам те — побърза да каже Виктор.

— Какво слушаш? Вече половин час чакам да благоволиш да реагираш. Тя не е само мое дете, в края на краищата…

„И с нея ли трябва да съм честен — запита се Виктор. — Виж, с нея изобщо не искам да съм честен. Тя, изглежда, си е въобразила, че мога да разреша такъв въпрос веднага, както си седя, между две цигари.“

— Разбери — каза Лола, — все пак не ти казвам да я вземеш със себе си. Знам, че няма да я вземеш, и слава богу — не ставаш за такова нещо. Но нали имаш връзки, познанства — все пак си доста известен човек… Помогни й да се уреди! Нали имаме най-различни привилегировани учебни заведения, пансиони, специални училища. Тя е способно момиче, езиците й вървят, и математиката, и музиката…

— Пансион — каза Виктор. — Да, разбира се. Пансион. Приют за сираци… Не, не, шегувам се. Заслужава си да се помисли за това.

— Какво има да се мисли? Всеки би бил щастлив да уреди детето си в хубав пансион или в специално училище. Жената на нашия директор…

— Слушай, Лола — каза Виктор. — Това е добра идея, ще се опитам да направя нещо. Но не е толкова лесно, трябва време. Разбира се, ще напиша…

— Ще напиша! Само това правиш. Трябва не да пишеш, а да отидеш там, да помолиш лично, да изтъркаш прага! Ти нали и без това само безделничиш тук! Само пиянстваш и хойкаш с момичетата. Нима е толкова трудно да се погрижиш за родната си дъщеря…