— Какво стана? — попита Виктор.
Очилаткото гледаше не в него, а малко встрани, очите му се бяха ококорили. Виктор понечи да се обърне, но в този момент нещо го тресна в тила и когато дойде на себе си, установи, че лежи по гръб под водосточната тръба. Водата — топла и ръждива на вкус — шуртеше в устата му. Плюейки и кашляйки, той се отмести и седна, опирайки гръб на тухлената стена. Водата, насъбрала се в качулката, се изля в яката му и запълзя по тялото му. В главата му звънтяха и кънтяха камбани, ехтяха тръби и биеха барабани. Сред този шум Виктор видя пред себе си слабо, тъмно лице. Познато. „Виждал съм го някъде. Още преди да изтракат челюстите ми…“ Той размърда език и го прекара по челюстите си. Зъбите му бяха в ред. Момчето събра шепа вода под тръбата и я плисна в очите му.
— Достатъчно, драги — каза Виктор.
— Стори ми се, че още не сте се съвзели — рече сериозно момчето.
Виктор мушна внимателно ръка под качулката си и опипа тила си. Имаше подутина, но нищо страшно — никакви раздробени кости, дори нямаше кръв.
— Кой направи това? — попита замислено той. — Надявам се, не ти?
— Ще можете ли да ходите сам, господин Банев? — поинтересува се момчето. — Или да повикам някого? Просто сте твърде тежък за мен.
Виктор си спомни кое е това момче.
— Познавам те — каза той. — Ти си Бол Кунац, приятелят на дъщеря ми.
— Да — отвърна момчето.
— Това е добре. Няма нужда да викаш никого и да казваш на никого. Нека да поседя малко, да дойда на себе си.
Сега виждаше, че и с Бол Кунац не всичко е наред. На бузата му се тъмнееше скорошна рана, а горната му устна беше подута и кървеше.
— Все пак ще повикам някого — обади се Бол Кунац.
— Има ли смисъл?
— Виждате ли, господин Банев, не ми харесва как трепери лицето ви.
— Наистина ли? — Виктор опипа лицето си. То не потрепваше. — Само ти се е сторило… Така. А сега ще станем. Какво е необходимо за целта? Да свием краката си… — Той сви краката, но не ги почувства съвсем като свои. — После да се отблъснем леко от стената и да пренесем центъра на тежестта по такъв начин… — Изобщо не му се удаваше да пренесе центъра на тежестта, нещо му пречеше. „С какво ме наредиха така? — запита се той. — Колко ловко беше…“
— Настъпили сте шлифера си — уведоми го момчето, но Виктор самичък вече беше успял да се справи с ръцете и краката си, с шлифера и с оркестъра под черепа. Изправи се. Отначало му се наложи да се подпира на стената, но после нещата тръгнаха по-добре.
— Аха — каза той. — Значи си ме влачил оттам до тази тръба. Благодаря.
Уличният фенер беше на мястото си, но ги нямаше нито колата, нито очилаткото. Нямаше никой. Само малкият Бол Кунац внимателно поглаждаше раната си с мократа си длан.
— Къде изчезнаха всички? — попита Виктор. Момчето не отговори.
— Сам ли лежах тук? — поинтересува се Виктор. — Никой друг ли нямаше наоколо?
— Нека да ви изпратя — каза Бол Кунац. — Къде ще е най-добре да отидете? Вкъщи?
— Почакай — рече Виктор. — Видя ли как искаха да хванат очилаткото?
— Видях как ви удариха — отговори Бол Кунац.
— Кой?
— Не можах да го огледам. Стоеше с гръб.
— А ти къде беше?
— Ами аз лежах тук, зад ъгъла…
— Нищо не разбирам — каза Виктор. — Или ми е станало нещо на главата… Всъщност защо си лежал зад ъгъла? Там ли живееш?
— Виждате ли, лежах, защото ме бяха ударили преди това. Не този, който ви удари, а друг.
— Очилаткото ли?
Те вървяха бавно, стараейки се да се придържат към паважа, за да не се излива върху тях водата от покривите. Бол Кунац се замисли и отвърна:
— Не… Според мен всички бяха без очила.
— Божичко… — каза Виктор. Бръкна с ръка под качулката и опипа подутината си. — Говоря за прокажения, тях ги наричат „очилатковци“. Нали се сещаш, от лепрозориума… Онези, които наричат „мокреци“…
— Не знам — рече сдържано Бол Кунац. — Според мен всички те бяха напълно здрави.
— Я виж ти! — каза Виктор. Той почувства някакво безпокойство и дори се спря. — Ти какво, искаш да кажеш, че там нямаше прокажен? С черна превръзка, целият в черно…
— Това не е никакъв прокажен! — възкликна неочаквано разпалено Бол Кунац. — Той е по-здрав от вас…