За пръв път в това момче се прояви нещо момчешко и веднага изчезна.
— Не ми е съвсем ясно къде отиваме — каза той сред кратка пауза, с предишния си сериозен до безразличие тон. — Отначало ми се струваше, че сте тръгнали към къщи, но сега виждам, че вървим в противоположната посока.
Виктор продължаваше да стои, гледайки го отгоре надолу. „Като две капки вода са — помисли си той. — Пресметна и анализира всичко и делово реши да не ми съобщава резултата. Явно така и няма да ми разкаже какво е станало тук. Интересно защо? Нима има някаква криминална история? Не, не ми изглежда да е така. Или все пак има нещо криминално? Все пак живеем в нови времена… Глупости, знам ги аз днешните престъпници…“
— Всичко е наред — каза той и продължи по пътя. — Отиваме в хотела, аз живея там.
Момчето — мокро, с изправена стойка и строг вид — крачеше до него. Виктор преодоля леката неувереност и сложи ръка на рамото му. Не се случи нищо особено — момчето го изтърпя. Впрочем то вероятно просто реши, че рамото му е потрябвало за практични цели — като опора за ранения.
— Трябва да ти кажа — уведоми го Виктор с тон, внушаващ най-голямо доверие, — че двамата с Ирма разговаряте по много странен маниер. Ние в детството си не говорехме така.
— Наистина ли? — попита учтиво Бол Кунац. — И как говорехте?
— Ами например този въпрос при нас би звучал така: „к’во?“.
Бол Кунац сви рамене.
— Искате да кажете, че това би било по-добре?
— Опазил ме Бог! Искам да кажа само, че това би било по-естествено.
— Точно това, което е най-естествено, най-малко приляга на човек — отбеляза Бол Кунац.
Виктор усети някакъв студ вътре в себе си. Някакво безпокойство. Или даже страх. Все едно в лицето му се беше изсмяла котка.
— Естественото винаги е примитивно — продължаваше междувременно Бол Кунац. — А човекът е сложно същество, естественото не му приляга. Разбирате ли ме, господин Ба-лев?
— Да — каза Виктор. — Разбира се.
Имаше нещо удивително фалшиво в това как бащински бе сложил ръка на рамото на това момче, което не беше момче. Чак го заболя лакътят. Свали внимателно ръката си и я мушна в джоба.
— На колко години си? — попита той.
— На четиринайсет — отвърна разсеяно Бол Кунац.
— Ааа…
Всяко обикновено момче на мястото на Бол Кунац непременно би се заинтересувало от това дразнещо неопределено „ааа…“, но Бол Кунац не беше от тези обикновени момчета. Интригуващите междуметия не го интересуваха. Той размишляваше върху съотношението между естественото и примитивното в природата и обществото. И съжаляваше, че му е попаднал такъв неинтелигентен събеседник, а и отгоре на това ударен по главата…
Излязоха на Проспекта на президента. Тук имаше много улични фенери и се срещаха минувачи — забързани, приведени под валящия от много дни дъжд, мъже и жени. Имаше и осветени витрини, и озарен от неонова светлина вход на кино, където под навеса се тълпяха доста еднакви млади хора от неопределен пол с блестящи шлифери до петите. И пад всичко това през дъжда сияеха златисти и сини заклинания: „Президентът е баща на народа“, „Легионерът на свободата е верен син на президента“, „Армията е нашата страшна слава“…
Продължиха да крачат по инерция по паважа и една преминаваща кола изрева с клаксона и ги пропъди на тротоара, обливайки ги с мръсна вода.
— А аз си мислех, че си на осемнайсет — каза Виктор.
— К’во, к’во? — попита с противен глас Бол Кунац и Виктор облекчено се засмя. Все пак това си беше момче, обикновен, нормален вундеркинд, които е прекалил с четенето на Гейбър, Зурзмансор, Фром и може би дори се е преборил с Шпенглер.
— Като малък имах приятел — каза Виктор, — който си науми да прочете Хегел в оригинал и все пак го прочете, но стана шизофреник. На твоите години сигурно знаеш какво е шизофреник.
— Да, знам — каза Бол Кунац.
— И не те е страх?
— Не.
Наближиха хотела и Виктор предложи:
— Може би ще дойдеш при мен да се изсушиш?
— Благодаря ви. Тъкмо се канех да ви помоля да вляза. Първо, длъжен съм да ви кажа още нещо и, второ, трябва да се обадя по телефона. Ще разрешите ли?
Виктор разреши. Минаха през въртящата се врата и покрай портиера, който свали пред Виктор фуражката си, после покрай изящните статуи с електрически свещи в абсолютно празното фоайе, пропито с ресторантски миризми, и Виктор усети обичайното въодушевление, предвкусвайки настъпващата вечер, когато може да пие и да дрънка безгрижно, и да избута с лакът за утре всичко, което така дразнещо го е притискало през деня… Предвкусвайки Юл Голем и доктор Р. Квадрига… А може би щеше да се запознае с още някого и може би щеше да се случи нещо — сбиване или някакъв друг сюжет… „И ще си поръчам миноги, и нека всичко да бъде наред, а с последния автобус ще отида при Диана…“