И той се зае да обмисля тази история, за да отпъди изплувалата на втори план мисъл за Ирма, за необходимостта да се откаже от някои неща и да се ограничи донякъде, или да пише на някого, да се моли на някого… „Извинявай за безпокойството, приятел, оказа се, че имам дъщеря на дванайсет години, много добро момиче, но майка й е глупачка и баща й също е глупак, та се налага да я уредим някъде по-надалеч от тези глупави хора…“
„Не искам днес да мисля за това, утре“. Виктор погледна часовника си. „Въобще стига съм мислил. Стига!“
Стана и се зае да се облича пред огледалото. „Шкембето ми расте, да му се не види, откъде това шкембе?“ Открай време си беше слаб и жилест… „И даже не шкембе — благородно и трудово, от умерен живот и хубава храна, — а едно такова мижаво шкембенце, опозиционерско коремче. На господин президента май не му е такова. Господин президентът сигурно има благороден, тапициран в черно, лъскав дирижабъл.“
Докато си връзваше връзката, той доближи лицето си до огледалото и внезапно си спомни как изглеждаше това уверено, силно лице, толкова обожавано от определен тип жени, грозновато, но мъжествено лице на боец с квадратна брадичка, как изглеждаше то към края на историческата среща. „Лицето на господин президента, също нелишено от мъжественост и елементи на ъгловатост, към края на историческата среща напомняше, честно казано, между нас да си остане, глиганска зурла. Господин президентът благоволи да се вбеси до крайност, от зъбатата му паст летяха пръски и аз извадих носна кърпичка и демонстративно си избърсах бузата, и това вероятно беше най-смелата постъпка в живота ми, ако не броим случая, когато се бих едновременно с три танка. Но как съм се бил с танковете — не помня, знам какво е станало само по разказите на очевидците, а виж, кърпичката извадих съзнателно, и си давах сметка какво правя… Във вестниците не писаха за това. Във вестниците честно и мъжествено, със сурова откровеност съобщиха, че «белетристът В. Банев благодари искрено на господин президента за всички забележки и разяснения, направени по време на разговора».“
„Странно колко добре си спомням всичко това…“ Той откри, че бузите и върхът на носа му са побелели. „И тогава имах същия вид, как да не се разкрещиш на такъв? Та той нали не знаеше, горкичкият, че пребледнявам не от страх, а от ярост, като Луи Четиринайсети… Ама хайде да не размахваме юмруци след битката. Какво значение има защо бях пребледнял тогава… Добре, стига. Но за да се успокоя, за да дойда на себе си, преди да се появя пред хората, за да възвърна нормалния цвят на това грозновато, но мъжествено лице, трябва да ви напомня, господин Банев, че ако не бяхте показали демонстративно на господин президента носната си кърпичка, сега благополучно щяхте да се подвизавате в нашата чудесна столица, а не в това дъждовно, затънтено място…“
Виктор допи джина на екс и слезе в ресторанта.
— Може и да са били хулигани, разбира се — каза Виктор. — Само че по мое време нито един хулиган не би се захванал с очилатко. Да го замери с камък — по може, но да го хване, да го дърпа и изобщо — да го докосва… Много ни беше страх да не се заразим.
— Нали ви казвам: това е генетично заболяване — рече Голем. — Те са абсолютно незаразни.
— Как така са незаразни — възрази Виктор, — когато от тях се хващат брадавици като от жаби! Та това всички го знаят.
— От жабите не се хващат брадавици — каза добродушно Голем. — Както и от мокреца. Срамота е, господин писателю. Всъщност писателите са посредствени хора.
— Като всички останали. Хората са посредствени, но мъдри. И щом хората твърдят, че от жабите и от мокреца се хващат брадавици…
— А, ето че идва и моят инспектор — каза Голем.
Павор се приближи с мокър шлифер, идваше направо от улицата.
— Добър вечер — каза той. — Целият съм вир-вода, искам да пийна нещо.
— От него пак вони на тиня — рече възмутено доктор Р. Квадрига, който се бе пробудил от алкохолния транс. — Вечно вони на тиня. Като в блато. Лъчевица.
— Какво пиете? — попита Павор.
— Кои, ние ли? — осведоми се Голем. — Ами аз например, както винаги, пия коняк. Виктор пие джин, а докторът — всичко поред.
— Срамота! — възмути се доктор Р. Квадрига. — Люспи! Рибешки глави.
— Двоен коняк! — извика Павор на сервитьора. Лицето му беше мокро от дъжда, гъстите му коси се бяха сплели и от слепоочията по гладко избръснатите му бузи се стичаха блестящи струйки. И той беше с остри черти на лицето — сигурно мнозина му завиждаха. Откъде у един санитарен инспектор такова лице? Острите черти на лицето — това означава: проливен дъжд, прожектори, сенки се мятат по мокрите вагони, превиват се… всичко е черно и блестящо, само черно и само блестящо, и никакви разговори, никакво дрънкане, само команди и всички се подчиняват… И не са непременно вагони, може да са самолети, летище, и после — никой не знае къде е бил и откъде идва… Момичетата се свличат по гръб, а на мъжете им се иска да направят нещо мъжествено, например да изпънат рамене и да приберат корема. Ето, на Голем няма да му попречи, ако си прибере корема, само че едва ли, къде ще го прибере — всичко там, в него, е запълнено. Доктор Р. Квадрига — да, би могъл, но затова пък той не може да изпъне рамене — от прекалено много време вече е прегърбен и така ще си остане завинаги. Вечер е прегърбен над масата, сутрин — над легена, а следобед се превива от болки в черния дроб. Значи тук само аз мога да прибера корема и да изпъна раменете, но по-добре по мъжки да обърна чаша джин.