— За системен песимизъм — каза Виктор на глас, — водещ към подриване на служебната дисциплина и вярата в разумното бъдеще, заповядвам: тайният съветник Голем да бъде пребит с камъни в помещението за екзекуции.
Голем изсумтя.
— Аз съм само колежански съветник — съобщи той. — И освен това, какви пророци в наше време? Не знам такива. Много лъжепророци и нито един пророк. В наше време не бива да се предвижда бъдещето — това е насилие над езика. Какво бихте казали, ако прочетете у Шекспир: да предвидиш настоящето. Нима можеш да предвидиш шкафа в собствената си стая? А, ето че идва и моят инспектор. Как се чувствате, инспекторе?
— Прекрасно — каза Павор, докато сядаше. — Сервитьор, двоен коняк! Там, във фоайето, четирима държат нашия живописец — съобщи той. — Обясняват му къде е входът на ресторанта. Реших да не се намесвам, защото не вярва на никого и се бие… За какви шкафове става дума?
Той беше вече сух, елегантен, свеж и миришеше на одеколон.
— Говорим за бъдещето — каза Голем.
— Какъв смисъл има да се говори за бъдещето? — възрази Павор. — За бъдещето не се говори, бъдещето се прави. Ето, да вземем чаша коняк. Тя е пълна. Аз ще я направя празна. Ето така. Един умен човек е казал, че бъдещето не бива да се предвижда, но може да се създаде.
— Друг умен човек пък е казал — отбеляза Виктор, — че изобщо няма бъдеще, има само настояще.
— Не обичам класическата философия — обади се Павор. — Тези хора нищо не са умеели и нищо не са искали. На тях просто им е харесвало да разсъждават, както на Голем — да пие. Бъдещето — това е грижливо обезвредено настояще.
— Винаги имам странно усещане — каза Голем, — когато пред мен някой цивилен започне да разсъждава като военен.
— Военните изобщо не разсъждават — възрази Павор. — Военните имат само рефлекси и съвсем малко емоции.
— Повечето цивилни също — обади се Виктор, опипвайки тила си.
— Днес никой няма време да разсъждава — каза Павор. — Нито военните, нито цивилните. Днес човек трябва да умее да се приспособява. Ако те интересува бъдещето, изобрети го бързо, в движение, в съответствие с твоите рефлекси и емоции.
— Дявол да ги вземе изобретателите — отвърна Виктор. Чувстваше се пиян и весел. Всичко си беше на мястото. Не му се искаше да ходи никъде, искаше му се да остане тук, в тази празна, полутъмна зала, още не съвсем овехтяла, но вече с влажни петна по стените, с разнебитен под и с миризма на кухня; особено при мисълта, че навън вали дъжд, по целия свят — дъжд над павираните улици, дъжд над островърхите покриви, дъжд залива планините и равнината и някой ден ще отнесе всичко, но това няма да стане много скоро… макар че, ако се замисли човек, сега за нищо не бива да се казва, че няма да се случи скоро. Да, мили мои, отдавна отмина онова време, когато бъдещето беше повторение на настоящето и всички промени се мяркаха някъде зад далечните хоризонти. Голем е прав, на този свят няма никакво бъдеще, то се е сляло с настоящето и сега не можеш да разбереш кое къде е.
— Изнасилен от мокрец! — рече злорадо Павор.
На вратата на ресторанта се появи доктор Р. Квадрига. Той стоя неподвижен няколко секунди, оглеждайки мрачно и внимателно редиците празни маси, после лицето му се проясни, той рязко залитна напред и се устреми към своето място.
— Защо ги наричате мокреци? — попита Виктор. — Какво, те тук да не са станали мокри от дъжда?
— А защо не? — каза Павор. — Според вас как трябва да ги наричаме?
— Очилатковци — отвърна Виктор. — Имаме си хубава стара дума. Открай време ги наричаме очилатковци.
Доктор Р. Квадрига се приближи. Отпред беше съвсем мокър, вероятно го бяха пъхали под крана на чешмата. Изглеждаше уморен и разочарован.
— Дявол знае какво става — рече недоволно той още отдалече. — Никога не ми се е случвало такова нещо. Входа го няма! Където и да се натикаш — навсякъде само прозорци… Май че ви накарах да чакате, господа? — Строполи се в креслото си и съзря Павор. — Тоя пак е тук. Надявам се, че няма да ни пречи… — прошепна той доверително на Голем. — Ааа, знаете ли, с мен се случи невероятна история. Обляха ме целия.
Голем му наля коняк.
— Благодаря ви — каза Р. Квадрига, — но май ще бъде по-добре да пропусна два-три тура. Трябва да поизсъхна.