— Аз, по принцип, съм за всичко старо и добро — обяви Виктор. — Нека очилатковците си останат очилатковци. И изобщо — нека всичко си остане без изменения. Аз съм консерватор… Внимание! — рече той високо. — Предлагам тост за консерватизма. Един момент… — Наля си джин, стана и се опря с ръка на облегалката на креслото. — Консерватор съм. И с всяка изминала година ставам все по-консервативен, но не защото остарявам, а защото чувствам потребност да бъда такъв.
Трезвият Павор с вдигната чаша в ръка го гледаше отдолу нагоре с подчертано внимание. Голем бавно ядеше своята минога, а доктор Р. Квадрига, изглежда, се опитваше да разбере откъде се носи този глас и чий е той. Всичко беше много хубаво.
— Хората обожават всяка критика срещу консерватизма на правителството — продължаваше Виктор. — Хората обожават да превъзнасят прогреса. Това е някакъв нов повей и той е глупав като всяко ново нещо. Хората би трябвало да се молят на бога да ги дари с най-закостенялото, най-консервативното и най-конформисткото правителство…
Сега и Голем вдигна поглед към него, Теди зад бара също престана да бърше бутилките и се заслуша, само че подутината на тила на Виктор тъпо запулсира и му се наложи да остави чашата и да поглади цицината с ръка.
— Държавният апарат, господа, във всички епохи е смятал за своя главна задача да запази статуквото. Не знам доколко това е било оправдано преди, но сега тази функция на държавата е просто необходима. Бих я определил така: с всички средства да се попречи на бъдещето да пуска пипалата си в нашето време, тези пипала трябва да се отсекат, да се изгорят с нажежено желязо… Да се пречи на изобретателите, а да се насърчават схоластиците и дърдорковците… Във всички гимназии без изключение трябва да се въведе класическото образование. На всички висши държавни постове трябва да има старци — обременени със семейства и дългове, не по-млади от шейсет години, за да вземат подкупи и да спят на заседанията…
— Какви ги дрънкате, Виктор? — попита Павор с упрек.
— Не, защо — каза Голем. — Необичайно приятно е да се слушат такива умерени, лоялни речи.
— Още не съм свършил, господа! Талантливите учени трябва да се назначават на административни длъжности с големи заплати. Всички изобретения, без изключения, да се приемат, да се заплащат лошо и да се крият в чекмеджето. Трябва да се въведат и драконовски данъци за всички нови стоки и производствени нововъведения… — „А всъщност защо стоя прав?“ — помисли си Виктор и седна. — Е, как ви се струва всичко това? — попита той Голем.
— Вие сте абсолютно прав — каза Голем. — Ами че то у нас всички сега са радикали. Даже директорът на гимназията. Консерватизмът — ето го нашето спасение…
Виктор отпи от джина си и каза тъжно:
— Няма никакво спасение. Защото всички са глупаци; радикалите не само вярват в прогреса, но и обичат прогреса, защото той, освен всичко останало, означава и евтини коли и битова електроника и изобщо — възможност да работиш по-малко, а да получаваш повече. И затова всяко правителство е принудено с едната ръка… тоест, не ръка, разбира се… с единия крак да натиска спирачката, а с другия — педала на газта. Като автомобилен състезател на завой. Спирачката — за да не загуби управлението, а газта — за да не загуби скорост, иначе някой демагог, ревностен защитник на прогреса, ще го избута от шофьорското място.
— Трудно е да се спори с вас — каза Павор учтиво.
— Тогава не спорете — отвърна Виктор. — Не бива да се спори, защото в споровете се ражда истината, дяволите да я вземат. — Той погали нежно подутината си и добави: — Впрочем сигурно говоря така от невежество. Всички учени са защитници на прогреса, а аз не съм учен. Аз съм просто небезизвестен куплетист.
— Защо постоянно си пипате тила? — попита Павор.
— Някакъв мръсник ме цапардоса — каза Виктор. — С бокс… Така ли е, Голем? Бокс ли е?
— Според мен е било с бокс — каза Голем. — А може да е било и тухла.
— Какви ги говорите? — учуди се Павор. — Какъв бокс? В това затънтено градче?
— Виждате ли — рече поучително Виктор. — Това е прогресът! Хайде да пием пак за консерватизма.
Повикаха сервитьора и пиха още веднъж за консерватизма. Удари девет часът и в залата се появи позната на всички двойка — млад мъж с огромни очила и неговият много висок придружител. Щом седнаха на масата си, те светнаха лампиона, огледаха се смирено и се заеха да изучават менюто. Младият мъж пак беше дошъл с дипломатическото си куфарче, което постави на свободното кресло. Той беше много привързан към своето куфарче. Щом сервитьорът им взе поръчката, двамата надигнаха глави и мълчаливо се загледаха в пространството.