А от втората библиотека изобщо нищо не остана. Събрах я в Канск, където преподавах на курсантите две години, до скандала, който се вдигна около мен. Поради създалите се обстоятелства отпътуването ми от този град беше светкавично и се ръководеше свише — решително и непреклонно. Аз и Клара тогава успяхме да опаковаме книгите, дори ги изпратихме с пътническия влак за Иркутск, но двамата с нея прекарахме само два дни в Иркутск, а след седмица вече бяхме в Корсаков, а след още една седмица вече плавахме с траулер към Петропавловск, така че втората ми библиотека така и можа да ме намери.
Още ми е жал, сърцето ми се къса. Там имах четири томчета „Тарзан“ на английски, купени в Ленинград по време на отпуската ми от антикварния магазин на проспект „Литейни“, освен това „Машината на времето“ и сборник разкази на Уелс от приложението към списание „Световен следотърсач“ с илюстрации на Фитинхоф, както и подвързан комплект на списание „Вокруг света“ за 1927 година… Тогава страстно обичах да чета такива неща. Освен това във втората си библиотека имах няколко книги със съвсем особена съдба.
През петдесет и втора година във Въоръжените сили беше издадена заповед да се опише и унищожи цялата печатна продукция с идеологически вредно съдържание. А в книгохранилището на нашите курсове беше струпана безредно трофейна библиотека, явно принадлежала на някакъв придворен на манджурския император Пу Йи. И разбира се, никой нямаше нито желание, нито възможност да отдели сеното от плявата, що се отнася до хилядите томове на японски, китайски, корейски, английски и немски език, така че последва заповед библиотеката да бъде описана изцяло.
… Лятото беше в разгара си и жегата бе голяма. Подвързиите се гърчеха в жарките кърваво-черни купчини, а курсантите се суетяха, мърляви като дяволи в пъкъла, и над цялата тази картина се рееха безтегловни валма пепел, а по нощите, въпреки най-строгата забрана, ние, офицерите преподаватели, се промъквахме до подготвените за другия ден купчини, нахвърляхме се хищно, грабвахме, каквото ни падне, и го отнасяхме вкъщи. Аз успях да се сдобия с превъзходната „История на Япония“ на английски, с „История на разузнаването от епохата Мейджи“… все тая, нито тогава, нито след това имах време да прочета всичко.
Третата библиотека я дадох на Паранайския дом на културата, когато през петдесет и пета година се връщах от Камчатка на континента.
И как се реших тогава да подам рапорт за уволнение? Та тогава бях господин Никой, нищо не умеех, изобщо не бях обучен за цивилния живот с капризната ми жена и със скрофулозната Катка, овесени на шията ми… Не, никога не бих рискувал, ако имах поне малки перспективи в армията, а нали тогава бях млад, честолюбив, страхувах се да си представя, че години наред ще си остана все същият лейтенант и преводач във все същата дивизия.
Странно е, че никога не пиша за онова време. Та това е материал, който би бил интересен на всеки читател. Ще се граби като топъл хляб, особено ако се пише с оня мъжествен съвременен стил, който лично аз отдавна не понасям, но кой знае защо много се харесва на всички читатели. Например:
„Палубата на «Коней-мар» беше хлъзгава и миришеше на развалена риба и кисела ряпа. Стъклата на рубката бяха счупени и залепени с хартия…“
(Тук е важно колкото се може по-често да се повтаря „бяха“, „беше“, „бе“. Стъклата бяха счупени, мутрата беше разкривена…)
„Валентин, придържайки на гърдите си автомата, се намъкна в рубката. «Излез, Сентьо» — рече строго той. При нас се измъкна шкиперът. Той беше стар и прегърбен, с голо лице, под брадата му стърчаха редки бели косми. Беше вързал на главата си кърпа с червени йероглифи, отдясно на синята куртка също имаше йероглифи, само че бели. Краката му бяха обути с топли чорапи. Шкиперът дойде при нас, кръстоса ръце пред гърдите си и се поклони. «Попитай го дали знае, че е навлязъл в наши води» — заповяда майорът. Аз попитах. Шкиперът отвърна, че не знае. «Попитай го знае ли, че ловът в границите на двайсеткилометровата зона е забранен» — заповяда майорът…“