Тя изтича до него, вкопчи се в ръкава му и го задърпа в кръга.
— Хайде, ела! Тук всички са наши хора — все пияници, измет, събрани от кол и въже… Покажи им как се танцува! Този хлапак нищо не умее…
Тя го вкара в кръга и някой от тълпата изрева: „Ура за писателя Банев!“ Млъкналият за секунда грамофон отново започна да лае и стърже, Диана се притисна към него и после се отдръпна, ухаеше на парфюм и вино, тя беше гореща и Виктор вече не виждаше нищо, освен възбуденото й прекрасно лице и разветите коси.
— Танцувай! — викна тя и той започна да танцува.
— Браво, че дойде.
— Да, да.
— Защо си трезвен? Вечно си трезвен, когато не трябва.
— Ще се напия.
— Днес те искам пиян.
— Ще бъда.
— За да правя с теб каквото си искам. Не ти с мен, а аз с теб.
— Да.
Тя се смееше доволна и танцуваха мълчаливо, без да виждат никого и без да мислят за нищо. Като в сън. Като в сражение. Такава беше тя сега — като сън, като сражение. Диана, Която Я Беше Прихванало… Наоколо пляскаха с ръце и подвикваха, като че ли още някой се опита да танцува, но Виктор го изблъска да не пречи, а някъде наблизо Росшепер викаше проточено: „О, мой бедни пияни народе!“
— Импотентен ли е?
— И още как! Нали аз го къпя.
— И как е?
— Абсолютно импотентен.
— О, мой бедни пияни народе! — стенеше Росшепер.
— Да се махаме оттук — каза Виктор.
Хвана я за ръка и я поведе. Пияниците и изметът им направиха път — воняха на спирт и чесън. На вратата им прегради пътя някакъв хлапак с месести устни и румени бузи, каза нещо нагло, сърбяха го ръцете, но Виктор подхвърли: „После, после“ и хлапакът изчезна. Хванати за ръце, те изтичаха по пустия коридор, после, без да й пуска ръката, Виктор отключи вратата и все така държейки дланта й, заключи отвътре; и беше горещо, стана нетърпимо горещо, задушно; и стаята отначало беше широка и просторна, а после стана малка и тясна, тогава Виктор стана и отвори прозореца и черният влажен въздух заля голите му рамене и гърдите му. Той се върна в леглото, напипа в тъмното бутилката джин, отпи и я подаде на Диана. После легна и отляво полъхваше студеният въздух, а отдясно беше горещото и нежно тяло, гладко като коприна. Сега чуваше, че пиянската оргия продължава — гостите пееха в хор.
— Това дълго ли ще продължи? — попита той.
— Какво? — обади се Диана сънено.
— Докога ще вият така?
— Не знам. Нас какво ни интересува? — Тя се обърна настрани и положи глава на рамото му. — Студено ми е.
Повъртяха се, докато се покрият с одеялото.
— Недей да спиш — каза той.
— Ъхъ — промърмори тя.
— Добре се чувстваш, нали?
— Ъхъ.
— А ако те ухапя по ухото?
— Ъхъ… Стига, боли ме.
— Слушай, а не може ли да поживея тук за седмица?
— Може.
— А къде?
— Искам да спя. Остави горката пияна жена да поспи. Той млъкна и продължи да лежи, без да мърда. Тя вече спеше. „Така и ще направя — помисли си той. — Тук ще бъде хубаво и тихо. Но не и вечерно време. А може би даже и вечерно време. Все пак той няма да пиянства всяка вечер, трябва да се лекува… Ще поживея тук три-четири дни… или пет-шест… И ще пия по-малко, даже изобщо няма да пия, а ще поработя… отдавна не съм работил… За да започнеш да работиш, трябва толкова да ти домъчнее за работата, че нищо друго да не ти се прави…“ Потрепна, усетил, че задремва. „Що се отнася до Ирма… Що се отнася до Ирма, ще пиша на Роц-Тусов, ето какво ще направя. Да не вземе да се уплаши Роц-Тусов, той е страхливец. Дължи ми деветстотин крони… Когато става дума за господин президента, всичко това няма никакво значение, всички ставаме страхливци. Защо всички сме такива страхливци? От какво всъщност се страхуваме? Страхуваме се от промените. Че няма да можем да отидем в писателската кръчма и да изпием по чаша чисто… Портиерът няма да се кланя… и изобщо няма да има портиери, пас самите ще ни направят портиери. Още по-лошо е да ни пратят в мините… това наистина е лошо… Но такива работи се случват рядко, времената са други… смекчаване на нравите… Сто пъти съм мислил за това и сто пъти съм стигал до извода, че, общо взето, няма нищо страшно и все пак се страхувам. Защото това е тъпа сила. Страшно е, когато срещу теб се изправи тъпа, животинска сила, неуязвима нито за логиката, нито за емоциите… И ще загубя Диана…“
Той задряма и се събуди отново, защото под отворения прозорец някакви гласове разговаряха високо и цвилеха като животни. Запращяха храсти.
— Не мога да ги прибера на топло — рече с пиянски глас полицейският началник. — Няма такъв закон…