— Ще има — обади се Росшепер. — Аз депутат ли съм, или не?
— А има ли закон край града да съществува развъдник на зараза? — изрева кметът.
— Ще има — упорито настоя Росшепер.
— Те не са заразни — изблея с фалцет директорът на гимназията. — Имам предвид, че от медицинска гледна точка…
— Ей, гимназията — каза Росшепер, — да не забравиш да се разкопчееш.
— А има ли закон да разоряват честните хора? — изкряска кметът. — Да ги разоряват, има ли такъв закон?
— Ще има, казвам ти! — рече Росшепер. — Аз депутат ли съм, или не?
„С какво да ги цапардосам?“ — зачуди се Виктор.
— Росшепер! — каза полицейският началник. — Ти приятел ли си ми? Аз теб, подлецо, на ръце съм те носил. Аз теб, подлецо, съм те избирал. А сега те се шляят из града, разнасят зараза, и аз не мога да направя нищо. Няма закон, разбираш ли?
— Ще има — каза Росшепер. — Казвам ти, ще има. Във връзка със замърсяването на атмосферата…
— Нравствената! — вметна директорът на гимназията. — Нравствената и моралната.
— Какво? Във връзка, казвам… със замърсяването на атмосферата и поради недостатъчното зарибяване на прилежащите към района язовири… заразата трябва да се ликвидира и да се организира преместването й в отдалечена местност. Така става ли?
— Дай да те разцелувам — каза началникът на полицията.
— Браво! — възкликна кметът. — Умна глава. Дай и аз…
— Дреболия! — каза Росшепер. — Нищо работа… Ще пием ли? Не, остави ме. Да ходим да пием по още едно малко.
— Правилно. По едно малко — и вкъщи.
Храстите отново запращяха, а Росшепер каза вече някъде по-отдалеч:
— Ей, гимназията, забрави да се закопчееш! И под прозореца отново стана тихо.
Виктор отново задряма, стана свидетел на някакъв незначителен сън, а после се разнесе телефонен звън.
— Да — рече дрезгаво Диана. — Да. Аз съм… — Тя се изкашля. — Нищо, нищо, слушам ви… Всичко е наред, според мен той беше доволен… Какво?
Диана разговаряше, пресегнала се през Виктор, и той внезапно почувства как тялото й се напрегна.
— Странно — каза тя. — Добре, сега ще видя… Да… Добре, ще му кажа.
Тя затвори телефона, пролази през Виктор и запали нощната лампа.
— Какво е станало? — попита сънено Виктор.
— Нищо. Спи, веднага се връщам.
През спуснатите си клепачи той гледаше как тя събира разхвърляното си бельо, и лицето й беше станало толкова сериозно, че той се разтревожи. Диана се облече бързо и излезе, оправяйки роклята си в движение. „Росшепер е зле — помисли си той, ослушвайки се. — Не му стигна пиенето на дъртия скопен кон.“ В огромната сграда беше тихо и той чуваше ясно стъпките на Диана в коридора, но тя не тръгна надясно, както бе очаквал, към Росшепер, а наляво. После изскърца някаква врата и стъпките утихнаха. Той се обърна настрани и се опита да заспи отново, но сънят не идваше. Осъзна, че чака Диана и няма да може да заспи, докато тя не се върне. Тогава седна и запали цигара. Подутината на тила му запулсира и той се намръщи. Диана не се връщаше. Кой знае защо, той си спомни за танцьора с орловия профил. „Той пък какво общо има? — помисли си Виктор. — Актьор, който играе ролята на друг актьор, а той пък играе ролята на трети… А, ето каква е работата: той се появи тъкмо оттам, отляво, където отиде Диана. Стигна до площадката пред стълбището и се превърна в конте. Отначало играеше ролята на светски лъв, а после започна да се прави на разхайтен перко…“ Виктор отново се ослуша. Беше необичайно тихо, всички спяха… някой хъркаше… После отново изскърца врата и се чу шум от приближаващи се стъпки. Диана влезе и лицето й беше все така сериозно. Нищо не беше свършило, произшествието продължаваше. Диана отиде до телефона и набра някакъв номер.
— Няма го — каза тя. — Не, тръгнал си е… Аз също… Нищо, нищо, моля ви. Лека нощ.
Тя затвори телефона и постоя малко, загледана в тъмнината през прозореца, после седна на леглото до Виктор. В ръката си държеше цилиндрично фенерче. Виктор запали цигара и й я подаде. Тя запуши мълчаливо, мислейки напрегнато, а после попита:
— Ти кога заспа?
— Не знам, трудно ми е да кажа.
— Но след мен, нали?
— Да.
Тя се обърна с лице към него.
— Нищо ли не чу? Някакъв скандал, сбиване…
— Не — каза Виктор. — Според мен беше много спокойно. Отначало пееха, после Росшепер и компанията му дойдоха да пикаят под нашия прозорец, след това заспах. Те вече се канеха да си тръгват.
Тя хвърли цигарата през прозореца, изправи се и рече:
— Обличай се.
Виктор се усмихна и се пресегна за панталоните си. „Слушам и се подчинявам — помисли си той. — Хубаво нещо е подчинението. Само не трябва да питаш за нищо.“ Той попита: