— Ще хапнем или тръгваме?
— Какво? Първо ще тръгнем, а после ще видим.
— Изчезнал ли е някой?
— Така изглежда.
— Росшепер?
Изведнъж той улови погледа й. Тя го гледаше със съмнение. Май вече малко се разкайваше, че го бе поканила. Явно се питаше: всъщност кой е той, че да го вземам със себе си?
— Готов съм — каза той.
Тя все още се двоумеше, играейки си замислено с фенерчето.
— Е, добре… тогава да тръгваме. Тя не се помръдна от мястото си.
— Може би трябва да отчупя крака на масата — предложи Виктор. — Или, да речем, на кревата…
Диана се сепна.
— Не, кракът няма да свърши работа. — Тя издърпа чекмеджето на масата и извади огромен черен пистолет. — Ето, вземи.
Виктор настръхна, но се оказа, че е спортен малокалибрен пистолет. При това без пълнител.
— Дай патрони — каза той.
Тя го погледна с недоумение, после премести погледа си към пистолета и каза:
— Не. Патрони няма да потрябват. Да тръгваме.
Виктор сви рамене и пъхна пистолета в джоба си. Слязоха във фоайето и излязоха на стълбището пред входа. Мъглата беше понамаляла, ръмеше лек дъждец. Колите пред стълбището ги нямаше. Диана свърна в алеята между мокрите храсти и запали фенерчето. „Глупаво положение — помисли си Виктор. — Страшно ми се иска да попитам какво Става, но не бива да питам. Добре ще бъде да измисля как да попитам. Някак заобиколно. Не да попитам, а така — да подхвърля някоя забележка с въпрос в подтекста. Може би ще Се наложи да се бием? Не ми се иска. Днес нямам желание за нищо. Ще удрям с дръжката на пистолета. Право между очи-те… А как ми е цицината?“ Цицината се оказа на мястото си и го наболяваше. „Обаче задълженията на медицинските сестри в този санаториум са странни… Но нали винаги съм смятал, че Диана е тайнствена жена. Още от пръв поглед и през всичките тези пет дни… Ама че влага, трябваше да пийна малко, преди да тръгнем. Само да се върнем, и веднага ще пийна… Браво на мен. Никакви въпроси не задавам. Слушам и се подчинявам.“
Заобиколиха стълбите, промушиха се през люляковите храсти и се озоваха при оградата. Диана я освети. Една желязна пръчка от оградата липсваше.
— Викторе — каза тя тихо, — сега ще тръгнем по една пътека. Ти ще вървиш отзад. Гледай си в краката и нито крачка встрани. Разбра ли?
— Разбрах — отговори покорно Виктор. — Крачка вляво или вдясно се смята за опит за бягство…
Диана се промъкна първа и светна на Виктор. После много бавно се спуснаха надолу. Това бе източният склон на хълма, на който се намираше санаториумът. Наоколо шумоляха под дъжда невидими дървета. Веднъж Диана се подхлъзна и Виктор едва успя да я хване за раменете. Тя нетърпеливо се отскубна и продължи нататък. През минута му повтаряше: „Гледай си в краката… Не изоставай.“ Виктор послушно гледаше надолу, към краката на Диана, които се мяркаха в подскачащия кръг светлина. В началото той все очакваше удар в тила, точно по цицината, или нещо подобно, но после реши: едва ли. Нещата не се връзват. Навярно просто някой психар е избягал — например Росшепер е изпаднал в делириум тременс и ще се наложи да го връщат обратно, заплашвайки го с незаредения пистолет…
Внезапно Диана спря и каза нещо, но думите й не достигнаха до съзнанието на Виктор, защото в следващата секунда той зърна край пътеката нечии блестящи очи, неподвижни, огромни и вторачени изпод мокрото изпъкнало чело, само очи и чело, и нищо повече — нито уста, нито нос, нито тяло, нищо. Плътна влажна тъмнина, и в кръга светлина — блестящи очи и неестествено бяло чело.
— Мръсници — рече Диана със свито гърло. — Така си и знаех. Зверове.
Тя падна на колене, лъчът от фенерчето се плъзна по черното тяло и Виктор видя някаква блестяща метална дъга и верига в тревата, а Диана изкомандва:
— По-бързо, Викторе!
Той клекна до нея и едва в този момент разбра, че това беше капан, а в капана имаше човешки крак. Вкопчи се с двете си ръце в железните челюсти и се опита да ги разтвори, но те едва-едва помръднаха и отново се събраха.
— Глупак! — извика Диана. — С пистолета!
Той скръцна със зъби, хвана се по-удобно, напрегна мускулите си така, че раменете му изпукаха, и челюстите се разтвориха.
— Дърпай — рече дрезгаво той.
Кракът изчезна, металните челюсти отново се затвориха и притиснаха пръстите му.
— Подръж фенерчето — каза Диана.
— Не мога — отвърна виновно Виктор. — Заклещих се. Извади от джоба ми пистолета…
Диана изруга и бръкна в джоба му. Виктор отново разтвори капана, тя постави дръжката между челюстите и той се освободи.
— Подръж фенерчето — повтори тя. — Ще видя как е кракът му.