— Да ти помогна ли? — попита Виктор. Тя не отговори.
Той стана и тогава Диана, без да извръща глава, рече:
— Чакай, не си тръгвай.
— Не си тръгвам — отвърна Виктор.
Той гледаше как тя умело поставя шина на крака.
— Ще ми трябваш още — каза Диана.
— Не си тръгвам — повтори Виктор.
— Всъщност можеш да изтичаш до горе. Пийни нещо, докато още има време, но после веднага се връщай.
— Нищо — каза Виктор. — Ще мина и без това.
После някъде иззад пелената на дъжда се дочу рев на мотор, светнаха фарове. Виктор видя някакъв джип да завива внимателно към вратата. Джипът стигна до стълбището и от него се измъкна тромаво Юл Голем със своя неугледен шлифер. Изкачи се по стъпалата, наведе се над мокреца и му хвана ръката. Мокрецът рече приглушено:
— Никакви инжекции.
— Добре — съгласи се Голем и погледна Виктор. — Отнесете го.
Виктор взе мокреца на ръце и го понесе към джипа. Голем го изпревари, отвори вратата и се мушна вътре.
— Дайте го насам — рече той в тъмнината. — Не, с краката напред… По-смело… Придържайте го за раменете…
Докторът сумтеше и се въртеше в джипа. Мокрецът отново заръмжа и Голем му каза нещо неясно, а може би изруга нещо от рода на: „Шестолъчки на шиите…“. После излезе навън, затвори вратата и докато сядаше зад кормилото, попита Диана:
— Обадихте ли им се?
— Не — отвърна Диана. — Да им се обадя ли?
— Вече няма смисъл — каза Голем. — Ще вземат всичко да барикадират. Довиждане.
Джипът потегли, заобиколи цветната леха и се понесе по алеята.
— Да вървим — каза Диана.
— Защо, нека да си поплуваме — отвърна Виктор. Сега, когато всичко беше свършило, не чувствуваше нищо друго освен раздразнение.
Във фоайето Диана го хвана под ръка.
— Няма нищо — каза тя. — Сега ще се преоблечеш, ще пийнеш водка и всичко ще започне да ти изглежда хубаво.
— Прогизнахме като мокри песове — оплака се сърдито Виктор. — И може би най-накрая ще ми обясниш какво стана, а?
Диана въздъхна уморено.
— Нищо особено не е станало. Не биваше да забравяме фенерчето.
— А капаните по пътеките — тук, при вас, и те ли са нещо нормално?
— Кметът ги залага, мръсникът…
Качиха се на втория етаж и тръгнаха по коридора.
— Той да не е побъркан? — попита Виктор. — Та това е углавно престъпление. Или наистина е побъркан?
— Не, просто е мръсник и мрази мокреците. Целият град ги мрази.
— Забелязах това. И ние не ги обичахме, но чак да слагаш капани… Какво толкова са им направили мокреците?
— Нали трябва да мразят някого — каза Диана. — На някои места мразят евреите, на други — негрите, а тук — мокреците.
Спряха пред една врата. Диана отключи, влезе и запали лампата.
— Чакай — каза Виктор, оглеждайки се. — Къде ме доведе?
— Това е лабораторията — отвърна Диана. — Изчакай ме за момент…
Виктор остана до вратата, наблюдавайки как тя ходи из огромната стая и затваря прозорците. Под тях тъмнееха локви.
— А какво правеше той там през нощта? — попита Виктор.
— Къде? — произнесе Диана, без да се обръща.
— На пътеката… Та ти знаеше, че е там?
— Виждаш ли — каза тя, — в лепрозориума са зле с лекарствата и понякога идват при нас да молят…
Диана затвори последния прозорец и се разходи из лабораторията, като оглеждаше масите, отрупани с прибори и стъкленици.
— Тъжно е всичко това — каза Виктор. — Що за държава? Където и да отидеш — все измет… Да вървим, че ще замръзна.
— Ей сега — отвърна Диана.
Тя взе от един стол някаква тъмна дреха и я изтърси. Беше мъжки вечерен костюм. Диана го закачи грижливо в шкафа за работното облекло. „Откъде се взе тук този костюм? — запита си Виктор. — При това ми е познат отнякъде…“
— Ето, готово — каза Диана. — Не знам ти какво смяташ да правиш, но аз ще взема един горещ душ.
— Чакай малко, Диана — рече внимателно Виктор. — А кой беше този… дето имаше ей такъв нос… жълтоликият? С когото танцуваше…
Диана го хвана под ръка.
— Знаеш ли — каза след малко, — това беше съпругът ми… Бившият ми съпруг.
3. ФЕЛИКС СОРОКИН. ПРИКЛЮЧЕНИЕТО
Вечерта не пих лекарството си за стенокардията, ама не защото забравих, а понеже някак ме осени, че когато се взема „Сустак“, не бива да се пие алкохол. Затова от сутринта се чувствах много отпаднал, апатичен и непрекъснато се борех със себе си: насила се миех, насила се обличах, разтребвах, закусвах… Останал бе повече от половината коняк, имаше и „Салют“ — сигурно колкото за една пълна чаша, и аз се поколебах дали да не ударя едно срещу махмурлука, но веднага, много ненавреме се сетих, че според днешните лекари синдромът на махмурлука е главен симптом на алкохолизма и се отказах от идеята да избивам клина с клин. „Боже, колко е хубаво, че Клара не е тук и че изобщо съм сам!“ — помислих си аз.