Докато чаках асансьора на площадката, за да се разсея напълно, започнах да мисля как вече трети ден не ми се случва нищо нелепо и идиотско — май онзи, който е длъжен да управлява съдбата ми, съвсем се е изчерпал и вече не го бива дори за идиотщини… А асансьорите все не се качваха, нито големият, нито малкият, и аз потропах по вратите и на единия, и на другия, и се ослушах. Отдолу ехтяха някакви неясни гласове. Гласно ги пратих по дяволите и заслизах по стълбите.
На площадката на десетия етаж видях, че вратата на поета Костя Кудинов е широко отворена и оттам се измъква заднешком широкоплещест мъжага с бяла престилка. „Айде, пак“ — веднага си помислих аз. И не бърках. Костя Кудинов го изнасяха на носилка и големият асансьор беше отворен, за да го вместят вътре. Костя беше блед, чак зелен, и ту подбелваше мътните си очи, ту ги кривеше, изцапаната му уста беше вяло отпусната.
Отначало ми се стори, че Костя е в несвяст, и не бих казал, че това зрелище горчиво ме потресе или дори, че ме разстрои. С него бяхме само познати — съседи и членове на една и съща писателска организация, наброяваща няколко хиляди души. Веднъж преди около десет години, по време на някаква кампания, той публично се изказа против мен — разбира се, наговори празни, но доста хапливи приказки. Наистина после ми поднесе извиненията си, като каза, че ме е сбъркал с другия Сорокин, оня от детската секция, така че оттогава учтиво се поздравяваме, обменяме слухове и съжаляваме, че все не ни остава време да се видим като хората. Но иначе той, общо взето, не ми беше никакъв и освен това, след като го огледах, реших, че просто пак е прекалил с алкохола. Сиреч, ако всичко беше предоставено на равнодушната природа, сега трябваше да внесат поета Костя Кудинов в асансьора, плъзгащите врати щяха да се затворят, скривайки го от погледа ми, аз щях разбера от лекаря какво точно е станало, а вечерта щях да разправя за този малък инцидент в Клуба.
Обаче се оказа, че оня, който беше длъжен да управлява съдбата ми, все още е пълен със сили.
— Феликс! — рече Костя с толкова отчаян глас, че санитарите се заковаха на място, очаквайки продължението. — Господ те изпрати, Феликс…
В този миг той обели очи и млъкна. Обаче веднага заговори, когато санитарите, без да изчакват продължението, потеглиха. Говореше объркано, доста неясно, като от хриптене рязко минаваше на шепнене и постояноно настояваше на записвам, и аз, разбира се, послушно отворих папката, извадих писалката и записах отвътре на корицата „М. Соколники, Богородско шосе, авт. 239, Института, Иван Давидович Мартинсон, лекарство матусалин“. Тоест, сега ми предстоеше да се замъкна до другия край на Москва, да издиря на Богородско шосе някакъв неясен научен институт, а там да открия някой си Мартинсон и да го помоля да ми даде за Костя този матусалин. („Поне две-три капки… Не ми се потта, но въпреки това, да ти даде… Инак ще умра…“) После плъзгащите врати се затвориха и аз останах сам на площадката.
Ще бъда съвсем откровен. Не изпитвах никаква жал, а още повече желание да извършвам тези най-сложни еквилибристики в пространството и в личното ми време. От какъв зор? Какъв ми е този? Едва познат натряскан поет! Че и изказал се против мен — макар и по погрешка, ама „против“, а ме „за“! Аз, разбира се, сега не бих тръгнал да ходя никъде, включително и на улица „Банная“, понеже прекалено се бях разстроил и подразнил от случилото се. Но в този миг от апартамента на Костя излезе и застана до мен пред вратата на асансьора още един човек с бяла престилка. Ако се съди по слушалките и по очилата с рогови рамки — лекарят, добрият доктор Охболи с незапалена цигара „Беломор“ в край-чето на устните. И аз го попитах какво му е на Костя, и той ми отвърна, че при Костя има съмнение за ботулизъм, тежко отравяне с консерви. Изплаших се. Тровил съм се с консерви на Камчатка, за малко не умрях.
Двете половинки на вратата се раздалечиха, ние с лекаря влязохме в асансьора и аз го попитах, след справка със записките върху папката, дали този матусалин ще помогне на Костя. Лекарят ме погледна недоумяващо и аз му прочетох наименованието по срички: ма-ту-са-лин. Но лекарят не знаеше нищо за това лекарство и аз си направих извода, че матусалинът е ново и дори съвсем ново лекарство.
Разделихме се при линейката. Горкият Костя отпътува към новата болница в Бирюлево, а аз поех към метрото.