(Важно е и това „заповядал, заповядал, заповядал…“)
„Аз попитах. Шкиперът отвърна, че знае, и бърните му се раздалечиха, оголвайки редки пожълтели зъби. «Кажи му, че арестуваме кораба и екипажа му» — заповяда майорът. Аз преведох. Шкиперът бързо закима, а може би главата му затрепери. Той отново долепи кръстосани длани към гърдите си и заговори бързо и неразбрано. «Какво казва?» — попита майорът. Доколкото разбрах, шкиперът молеше да пуснем шхуната. Казваше, че те не могат да се върнат у дома без риба, че всички ще измрат от глад. Говореше на някакъв диалект, вместо «ки» казваше «кси», вместо «цу» — «ту», беше много трудно да го разбере човек…“
Понякога ми се струва, че съм способен да пиша с километри такива неща. Но най-вероятно не е така. Можеш да разтеглиш до километри само онова, към което си напълно равнодушен.
След седмица, когато се разделяхме, шкиперът ми подари томче на Кикитукан и „Човекът-сянка“ на Едогава. Ето ги тук, стоят една до друга, Паранайският дом на културата нямаше нужда от тях. „Човекът-сянка“ е първата японска книга, която прочетох от начало до край. Харесвам Хираи Таро, неслучайно е взел псевдонима Едогава Рампо — Едгар Алан По.
А четвъртата библиотека остана при Клара. И господ да ги прости и Клара, и библиотеката. Ох, напразно, съвсем напразно се ровя в това. Колко пъти съм се заричал дори мислено да не се слагам в един кюп с онези, които се смятат за унижени и оскърбени. И без това вечно съм длъжен някому, не съм изпълнил обещанието си, подвел съм някого, разрушил съм нечии планове… и дали не е защото се изживявам като велик писател, комуто всичко е позволено?
И като се сетих за тази си вечна прокоба, тутакси иззвъня телефонът и нашият председател Фьодор Михеич с едва доловимо раздразнение в гласа ме попита кога смятам най-после да отида до улица „Банная“.
„Що за нехайство, Феликс Александрович“, каза ми той. „За четвърти път ти се обаждам и все тая. Не е като да те емнат теб, драскача, да сортираш гнило цвекло на зеленчуковата борса. Това е работа за учени, доктори на науките, а теб просто те молят да отидеш до «Банная» с десет машинописни странички, от които няма да ти се скършат ръцете. И това не се прави за развлечение, каза той, не е нечия глупава прищявка, нали лично ти гласува за това да помогнем на учените, на тия лингвисти, кибернетици и математици… ти не спази… подведе… разруши… въобрази си, че си…“
Какво ми оставаше? Отново обещах, че ще отида, ще отида още днес, след което отсреща с дрънкащо укорителен гръм и трясък затръшнаха слушалката. Припряно излях в чашата останалото в бутилката вино и го изпих, за да се успокоя, като си помислих с отчайваща яснота, че вчера не трябваше да купувам това скапано вино, а коняк. Или, още по-добре, пшенична водка.
А цялата работа беше там, че още миналата есен нашият секретариат реши да удовлетвори молбата на някакъв институт, май на лингвистичните изследвания, и всички московски писатели да представят в този институт по няколко странички от ръкописите си за някакви специални изследвания, за нещо, свързано с теорията на информацията, за някаква си езикова ентропия… Никой от нашите не вдяна за какво става дума, освен може би Гарик Агапян, за когото разправяха, че бил разбрал, но въпреки това не успял да обясни никому за какво става въпрос. Разбрахме само, че на този институт му трябва колкото се може по-голяма бройка писатели, а всичко останало е без значение: все тая беше колко ще са страниците, и какво ще е написано, трябваше само да се отиде на улица „Банная“ в работен ден и в работно време — от девет до пет. Тогава никой нямаше възражения, напротив, мнозина дори бяха поласкани да участват в научно-техническия прогрес, така че злите езици говореха, че отначало за приемната на „Банная“ имало опашки, дори със скандали. А после всичко някак се уталожи, забрави се и ето сега горкият Фьодор Михеевич веднъж месечно, та дори по-на-често пришпорва безотговорните като мен, засрамва ни и ни хока по телефона и при лични срещи.
Разбира се, няма нищо хубаво в това да лежиш като паднал дирек на пътя на научно-техническия процес, а от друга страна — нали сме хора, човеци: ту се озовавам на „Банная“ и се сещам, че е редно да намина, но не нося със себе си ръкопис; ту ръкописът е под мишницата ми и поемам към „Банная“, но по някак странен начин не пристигам там, а на съвсем друго място, в Клуба. Обяснявам си всички тези загадъчни девиации с невъзможността да се възприемат с нужната сериозност както тази, така и много други инициативи на нашия секретариат. Ама каква езикова ентропия може да има при нас, на Москва-река, моля ви се? И най-вече какво общо имам аз с това?