Но явно няма отърваване, така че се залових да издирвам папката, в която, доколкото си спомнях, бях сложих черновите по-миналата седмица. Папката обаче не изплува на повърхността и в този миг се сетих, че тогава възнамерявах да отскоча до улица „Банная“ от редакцията на „Чуждестранен инвалид“, където бях отишъл с Кап-Капкович при Нос-Но-сович да се разправяме за едни статии. Обаче на връщане от „Инвалида“ не стигнахме до „Банная“, а всички заедно се озовахме в ресторант „Псков“. Така че сега май нямаше смисъл да търся въпросната папка.
Но, слава богу, вече отдавна не страдам от липса на чернови. Станах с пъшкане от креслото, отидох при най-отдалечената секция на библиотеката и отново с пъшкане се настаних до нея право на пода. Ах, колко много движения мога да правя само пъшкайки — както движения телом, така и движения духом.
(С пъшкане ставаме от сън. С пъшкане сменяме завивките. С пъшкане се заемаме с мислене. С пъшкане ще чуем стъпките на стихията на огъня, но вече ще сме готови да управляваме вълните на пламъка. С пъшкане. Това май беше от „Упанишадите“. А може и да не е съвсем от „Упанишадите“1. А може и да няма нищо общо с тях.
Отворих с пъшкане вратичката на долното шкафче и върху коленете ми се изсипаха папки, тетрадки по всичкология с разноцветни мушамени подвързии, с пожълтели, гъсто изписани листа, захванати с ръждиви кламери. Взех първата попаднала ми вехта папка — с очупени ъгли, само с едно мръсно ширитче, с многобройни полуизтрити надписи на корицата, сред които разчетох само някакъв странен шестцифрен телефонен номер с буква и един ред йероглифи, изписани със зелено мастило: „Сейнен дзидай-но саку“ — „Творби от юношеските години“. Не бях надниквал в тази папка от петнадесет години. Все много стари неща, от времето в Камчатка, че и отпреди това, от времето в Казан, във ВИП-а — откъснати листове от тетрадки с карирани листа, саморъчно направени тетрадки, зашити с груб конец, отделни листове грапава жълтеникава опаковъчна хартия или просто овехтяла до невъзможност хартия, и всичко беше писано на ръка, без нито една буква на пишеща машина.
„Навъсеният негър изтика от кабинета креслото с човешката развалина. Шефът затвори плътно вратата след него…“
Какъв негър? Каква развалина? Нямам никакъв спомен.
„— Между другото, забелязахте ли случайно дали сред болшевиките има китайци? — внезапно попита шефът.
— Китайци ли? Ъъъ… Май имаше. Китайци, корейци или монголци. Жълти някакви…“
Да, да, да, да, да! Сещам се! Имах такъв политически памфлет… Не. Нищо не помня.
„Крепостта падна, но гарнизонът победи.“
Така.
„— Видям та! Видям та! — изрева Заешки Яйца, когато откри видимия противник… И отново изстрел от тъмата горе…“
Ааа, ами това е от превода ми на Киплинг, от „Stalky and Co“. Хиляда деветстотин петдесет и трета година. Камчатка. Аз седя в щаба и превеждам Киплинг, защото поради липсата на видим противник преводачът си няма друга работа.
„Заешки яйца“ — „Rabbit’s Eggs“. И няма защо да се подсмихвате, приятели. Ако Киплинг беше имал предвид същото, което се върти в ума ви, щеше да напише „Rabbit’s Balls“. Да, сещам се, че доста се поизмъчих с тоя превод, но за мен това беше чудесна школовка, защото за преводача няма по-добра школовка от талантливото произведение, в което се описва съвсем непознат свят, конкретно локализиран в пространството и времето…
А ето го и „Случай по време на караул“. Също от петдесет и трета година, пак в Камчатка.
„Впоследствие Беркутов, часовият при входа на караулното помещение, изобщо не можа да се сети кое точно го накара да застане нащрек и да стисне оръжието още по-здраво, вслушвайки се напрегнато в неразличимите шумове на топлата юлска нощ. Просто с шумоленето на листата, със звука от собствените му стъпки се беше смесило…“ — е, и така нататък. Накратко, под прикритието на нощта бяха издебнали и нападнали часовоя и той, неспособен да даде отпор, бе предизвикал огъня срещу себе си.
Тогава в литературните си възгледи бях голям моралист, при това не просто моралист, а вдъхновен бард на воинския устав. Ето защо, другари войници, главното в този конкретен „Случай по време на караул“ бе следното:
„Как можа да се случи така, че точно Линко, който така добре познаваше уставите, допусна такова най-грубо нарушение на уставите за гарнизонна и караулна служба? А ти, Беркутов? Нима не се оказа зяпльо, като не забеляза къде отиде Симаков? И всички ние — как така не забелязахме, че Симаков не беше с нас, когато караулът беше вдигнат по тревога?“
1