Колко е странно да се препрочита всичко това днес! Същото е като да ти разправят с умиление как като си бил на три годинки не си устискал и си се наакал пред цяла сюрия гости. Ама тогава не съм бил на три, а на цели двадесет и осем годинки. Обаче съм копнеел да зърна името си на корицата, да се почувствам писател, да покажа, че съм белязан като любимец на музите и Аполон! И колко горчиво бе разочарованието ми, когато „Суворовски натиск“, Господ здраве да му дава, ми връчи обратно ръкописа под претекст, че този „Случай по време на караул“ не е типичен за нашата армия! Свещени думи. През живота си съм бил караулен едно двеста часа и само веднъж към шумоленето на листата, шума на собствените ми стъпки и особено към съненото проскърцва-не на клоните се примесиха странични звуци, а именно някой напористо и страшно напираше през ограждението от бодлива тел в непрогледната тъма, без изобщо да реагира на отчаяните ми крясъци: „Стой! Кой идва? Стой, ще стрелям!“ Довтасалото след изстрелите началство откри заплел се в бодливата тел козел, убит на място. В яда си обещаха да ме тикнат в ареста, но после ми се размина…
Не, няма да им дам да препарират моя „Случай по време на караул“. Нека си лежи. И отново си помислих колко е тъпа все пак тази инициатива с езиковата ентропия, щом им е все тая какво ще анализират: „Случай по време на караул“ или креслото с човешката развалина.
Оставих настрана „Творбите от юношеските години“ и взех друга папка, вече съвсем модерна, с добре запазени, акуратно вързани ширити. На корицата беше залепен бял етикет с надпис: „Откъси, непубликувано, сюжети, планове“.
Отворих папката и моментално налетях на разказа „Нарцис“, написан през петдесет и седма година. Много добре помня този разказ. Действащите лица са доктор Лобс, Шуа дьо Гюрзел, граф Денкер, баронеса Люст… Споменават се: Карт дьо Шануа, „пълен идиот, станал завършен импотент на шестнадесетгодишна възраст“, както и Стела Буа-Косю, родната леля на граф Денкер, садистка и лесбийка. А квинтесенцията на разказа е в това, че споменатият Шуа дьо Гюрзел, аристократ и могъщ хипнотизатор, се сблъсква с отражението си в огледалото, когато „погледът му беше изпълнен с желание, молба, властна и нежна повеля, призив към покорност и любов“. И тъй като „на волята на Шуа дьо Гюрзел не можеше да се противопостави дори самият Шуа дьо Гюрзел“, горкият нещастник безумно се влюбва в себе си. Като Нарцис. Адски елегантен и аристократичен разказ. „За негово щастие, след Нарцис бе живял и пастирът Онан. Така че графът живее сам със себе си, извежда се във висшето общество и кокетира с дамите, като вероятно буди у себе си приятна, възбуждаща ревност към самия себе си.“
Ай, ай, ай, каква маниерна, вулгарна, претенциозна плява! Не е за вярване, че това е покълнало в същото парченце на душата ми, откъдето след петнадесет години дойдоха и моите „Съвременни приказки“, от същото парченце на душата ми, от което израства сега моята Синя папка…
Не, няма да им дам моя „Нарцис“. Първо, защото го имам само в един екземпляр. Второ, защото никой не бива да знае, че Феликс Александрович Сорокин, авторът на романа „Другари офицери“ и „Равнение спрямо средата!“, да не говорим за сценариите и армейските очерци, пише още и разни порнографски фантасмагории.
Я по-добре да им дам това. Петдесет и осма година. „Корягини“. Пиеса в три действия. Действащи лица: Сергей Иванович Корягин, учен, на около 60 години; Ирина Петровна, негова съпруга, 45-годишна; Николай Сергеевич Корягин, негов син от първия брак, демобилизиран офицер, към 30-годишен. И още седем действащи лица — студенти, художници, курсисти от военната академия… Действието се развива в Москва, в наши дни.
„Аня: Слушай, мога ли да ти задам един въпрос?
Николай: Опитай.
Аня: А няма ли да се засегнеш?
Николай: Зависи… Не, няма да се засегна. За жена ми ли?
Аня: Да. Защо се разведе с нея?“
Много добре. Антон Павлович. Константин Сергеевич. Владимир Иванович. Най-важното е, че не е завършено и никога няма да бъде завършено. Точно това ще им дадем.
Оставих ръкописа зад гърба си, след което започнах да напъхвам и тъпча в шкафчето всичко останало, но в този момент се натъкнах на общата тетрадка с лепкава кафява подвързия, набъбнала от стърчащи, напъхани вътре листове. Дори се засмях от радост и й казах: „Ето къде си била, гълъбче!“ — защото това беше свидна, скъпоценна тетрадка, защото това беше моят работен дневник, изгубен миналата година, когато за последен път подреждах книжата си.