Тетрадката сама се разтвори в ръцете ми и вътре се оказа моят свиден цангов чешки молив, не някакъв си обикновен молив, а талисман; всички сюжети трябваше да се записват с този и никакъв друг молив, въпреки че, честно казано, той беше доста неудобен, защото беше сцепен на две места и графитът му хлътваше при по-непредпазливо натискане.
Излиза, че вече съвсем съм забравил, че тази тетрадка е започната на 30 март точно преди единадесет години. Тогава пишех повестта „Желязното семейство“ — за съвременните, мирновременните, така да се каже, танкисти. Писах я трудно, с кръв и пот беше написана тая повест. Сещам се, че няколко пъти ходих в командировки до различни армейски части, премръзна ми дясното ухо и все пак нищо не излезе. Повестта беше отхвърлена. Благодарен съм, че поне аванса не си взеха.
Прелиствах страниците с еднообразни записки.
„2-04. Напр. 5 стр. Вечерта 2 стр. Общо 135 стр.
3.04. Напр. 4 стр. Веч. 1 стр. Общо 140…“
При мен този признак е сигурен: ако не си водя други бележки, освен статистическите, значи работата върви или много добре, или на провал. Впрочем на 7.04. бележката беше странна: „Писах жалба до правителствения сенат.“ И още: 19.04. „Гнусен като угарка в писоар“. И на 3.05: „От нищо не се остарява така, както от предателството“.
А ето го и деня, когато започнах да измислям съвременните приказки.
„27 май 1972 година. История за работника новодомец. При него работят паркетаджия, хамалин, водопроводчик, всичките са кандидати на науките. Паркетаджията е прищипал пръста си в паркета, хамалина са го заградили с шкафа, водопроводчикът е пил еликсир вместо водка и е станал невидим. Има и дух, покровител на домашното огнище. И строител, зазидан във вентилационната шахта. И идва Катя.“
Това още не са „Съвременните приказки“, щеше да мине още доста време до тяхното написване. Така и не успях да се справя с този сюжет и сега дори не си спомням: какъв е тоя новодомец? защо има домашен дух? какъв еликсир?
Или още един сюжет от онова време.
„28.10.72. Човекът (фокусник), смятан от всички за извънземен“. В ония времена всички направо бяха полудели по летящите чинии. Говореше се само за братята по разум, за Баалбекската веранда и скалните рисунки от Тасили. И тогава измислих историята за човека, който си живял и за нищо подобно не мислел, фокусник по професия, при това много добър. Обаче изведнъж забелязал, че му се обръща някакво обезпокоително внимание. Съседите от блока подхващат с него странни разговори, кварталният се отбива, интересува се от сценичния му реквизит и мъгляво разсъждава за закона за запазване на енергията. „Това изчезващо яйце — казва той — не се съгласува при вас, гражданино, със съвременните представи за законите за запазването“. Накрая го викат в личен състав, а там при кадровика седи някакъв гражданин, уж познат, но едноок. И кадровикът започва да разпитва моя герой: колко църкви има в родния му град Забубенск, а на кого е издигнат паметник на централния площад, а дали си спомня колко на брой са прозорците на фасадата на градския съвет. А героят, разбира се, нищо не помни и атмосферата на подозрителност все повече се сгъстява, като край него вече подхващат разговори за принудителен медицински преглед… Така и не успях да измисля как завършва цялата история, понеже охладнях към нея. И сега ми е много жал.
На втори ноември е записано: „Не работих, страдам от търбух“, а на трети — краткото: „Нищо и половина“.
С топла тъга прелиствах работния си дневник, страница след страница.
„Човекът е дребна душица, обременена от труп. Епиктет.“
„Цвете на уханната прерия — Лаврентий Палич Берия.“
„Против кого другарувате“.
„Ректална литература“.
„Пръскат светлина само онези науки, дето спомагат за изпълнението на началническите предписания. Салтиков-Шчедрин.“
„Произвеждаше спирт от ноктите на алкохолиците“.
А, ето отново за „Съвременни приказки“:
„Котаракът Елегант. Куче с фамилия Верни, на галено Верка. Момчето вундеркинд, очилатко, чете «Кубичните форми» на Ю. Манин; обича да пее песни на Висоцки, когато мие чиниите. Дванайсет години по осмичната бройна система. Цитира трудовете на Илич-Святич. Котаракът сутрин, след като се върне от спявката, пере ръкавици. Учат кучето да не сумти, да не мляска и да използва нож и вилица, когато се храни. То демонстративно напуска масата и шумно, обидено гризе кокал до стъпалата, водещи към входа. Котаракът Елегант за някакъв гостенин: Този Петровски-Зеликович прилича на нахалния булдог Рамзес, дето пролетта му издрах до кръв муцуната, защото ми се лепна.“