Прочетох писмото два пъти и след известно време усетих, че благосклонно се усмихвам, засуквайки мустаците си с две ръце. Честно казано, изобщо не си спомнях този японец, но независимо от това изпитвах към него най-неподправена симпатия, дори може би благодарност. Ето че моите приказки стигнаха и до Япония. Така да се каже, боку-но отогибанаси-ва Нипон-маде-мо ятто итадакимаста…
Бях обзет от най-разнообразни и извънредно силни чувства — включително и от възхита към себе си. И сред талазите от тези чувства с лекота различавах ледената струя на жестоко злорадство. Отново прехвърлях през ума си ироничните усмивчици и риторичните недоумяващи въпроси в критическите прегледи, пиянските заяждания, грубовато-приятелските подмятания: „Ти какво, старче? Вече съвсем, а?“ Разбира се, сега това са минали работи, но както се оказа, нищо не съм забравил. И никого не съм забравил. Сетих се и че когато се изказвам в домовете на културата или по предприятията, дори някой в залата да ме знае, за него не съм авторът на „Другари офицери“ и, разбира се, не съм авторът на многобройни армейски очерци, а съм именно писачът, съчинил „Съвременните приказки“. И неведнъж дори съм получавал бележки с въпроса: „Дали не сте роднина на оня Сорокин, който е написал «Съвременните приказки»?“
Сетих се за втория лист от плика, разгърнах го и му хвърлих един поглед. Отначало недоуменията на Рю Таками ми се видяха забавни, но само след няколко минути осъзнах, че не ми предстои нищо кой знае колко забавно.
А ми предстои да обяснявам, при това писмено, че и на един японец, какво означават такива изрази като „голям праз“, „цъфнал като майска роза“, „мязащ на хипар“, „напълнил гащи от кеф“, „ударен с мокър парцал“, „фиркан до козирката“… Обаче това беше половин беля, защото, в края на краищата, не е чак толкова трудно да обясниш на един японец, че на ученически жаргон „банан“ е „двойка като бележка, в скоби — оценка“, а „трепач“ означава само „убийствен“ в смисъл на „великолепен“. Играта загрубява, когато се стигне до израза, в който пращаш някого на майната си, споменавайки плода на смокинята в множествено число. Първо, беше наложително изразът „ще ти сплескам смокините“, това вербално съответствие на показването на среден пръст, категорично да се разграничи от плода на смокиново-то дърво, за да не си помисли Таками, че тази фраза означава „подарявам ти зрели, сладки, смачкани смокини“. Второ, що се отнася до жеста, за един японец комбинацията от три пръста е нещо по-различно, отколкото за един европеец или поне за един руснак. Навремето в Япония дамите от занаята с този жест са показвали на клиентите, че са готови да ги обслужат.
Незабелязано за мен самия задачата ме увлече.
Общо взето не обичам да пиша писма и бях възприел принципа да отговарям само на писмата, съдържащи въпроси. А писмото на Рю Таками съдържаше не просто въпроси, а делови въпроси, при това по работа, от която бях заинтересован лично. Затова станах от бюрото чак след като приключих, преписах отговора на машината (от която издърпах незавършената страница на сценария) и го поставих в плик, който залепих и адресирах.
Сега имах поне два повода да изляза от къщи.
Облякох се, с пъшкане нахлузих обувките с ципове, пъхнах в малкото джобче на ризата петдесет рубли и в този миг проехтя телефонен звън.
Колко пъти съм си казвал: не вдигай слушалката, когато се каниш да излизаш и вече си облечен. Но можеше Рита да се е върнала от командировка, как да не вдигна слушалката? И аз я вдигнах, и моментално съжалих, защото на телефона не беше никаква Рита, ами Льоня Баринов по прякор Шибздата.
Имам няколко приятели, които са се специализирали по такива ненавременни телефонни обаждания. Например Слава Крутоярски ми се обажда само тогава, когато ям супа — впрочем, не е задължително да е обикновена супа. Може да е борш или, да речем, солянка. Целият номер е в това половината чиния да е изядена, а другата половина да изстине по време на телефонния разговор. Гарик Аганян е по нацелването на момента, в който съм в клозета и при това очаквам важно обаждане. Що се отнася до Льоня Баринов, негов специалитет са обажданията в мига, в който или съм облечен и готов за излизане, или съм съблечен и се каня да взема душ, а най-вече го бива да ми звънне рано сутринта, някъде в седем часа, за да ме попита отсечено, с тихия глас на нелегален: „Как си?“.