Льоня Баринов, по прякор Шибздата, ме попита с тихия глас на нелегален:
— Как си?
— Каня се да излизам — изрекох сухо аз, но това беше грешен ход.
— Къде? — попита веднага Льоня.
— Льоня — казах аз, вече с молещ глас. — Хайде да се чуем после, а? Или се обаждаш по работа?
Да, Льоня се обаждаше по работа. И работата беше следната. До Льоня бил достигнал слух (слуховете винаги стигаха до него), че ще изключват всички писатели, които през последните две-три години нямат публикации. Нещо да съм чул по въпроса? Ама наистина ли нищо? Може би съм чувал, но не съм обърнал внимание? Понеже никога не обръщам внимание и затова винаги последен влизам в час… А може би не става дума за изключване, а за отнемане на клубните карти? Какво мисля?
Казах какво мисля.
— Моля те, не ставай груб — помоли смирено Льоня. — Хайде. А къде отиваш?
Казах му, че отивам да пусна препоръчано писмо, а после до улица „Банная“. Всичко това се видя на Льоня безинтересно.
— А после накъде?
Казах, че после сигурно ще се отбия в Клуба.
— А защо ти е да ходиш там днес?
Казах, кипвайки, че днес имам работа в Клуба: трябва да нацепя дърва и да продухам парното.
— Пак ставаш груб — тъжно рече Льоня. — Защо всички вие сте толкова груби? На когото и да се обадиш — всеки изпростява. Ами като не ти се говори по телефона — недей. Ще ми разкажеш в Клуба. Само имай предвид, че съм безпаричен…
След което затворих слушалката и погледнах през прозореца. Вече съвсем се стъмваше, време беше да се светне лампата. Седях до масата с шапка и палто, с тежките си топли обувки. И вече никъде не ми се ходеше. Всъщност писмото за Япония мога да не го пращам препоръчано, нищо няма да му стане, ще лепна повечко марки и ще го хвърля в кутията. И улица „Банная“ ще почака, все ще потрае до утре… Я виж каква виелица е навън, нищо не се вижда. Не се вижда дори отсрещната кооперация, само едва мъждеят жълтите светлинки. Обаче да седиш просто така, на сухоежбина, с две стотачки в джоба също е тъпо, дори разточително. Я да изтичам до долу, така и така съм облечен.
И аз изтичах долу, до нашата сладкарница. В нашата странна сладкарница, където отляво на тезгяха върху тортите цъфтят рози от крем, а отдясно примамливо блещукат строените бутилки с подгряващи напитки. Сладкарницата, в която отляво се трупат бабички, дами и деца, а отдясно е дисциплинираната опашка на солидните господа с дебели портфейли и куфарчета и на звероподобните братя по разум, възбудено приказливи поради предвкусването на приятните мигове. Сладкарницата, където отляво нищичко не ми трябваше, а отдясно взех шише коняк и бутилка водка „Салют“.
И пътувайки с асансьора нагоре, към своя шестнадесети етаж, като притисках с лакът към хълбока си бутилките и бършех с другата си ръка топящия се сняг от лицето си, вече знаех как ще прекарам вечерта. Дали заради фъртуна-та, от която току-що бях изскочил, тази сляпа, заслепяваща, изяла остатъците от деня фъртуна, или заради предвкусването на приятните мигове, които не ми бяха чужди, също като на всички мои братя по разум, но ми стана съвсем ясно следното: щом ми е писано да прекарам завършека от този ден вкъщи и щом моята Рита все не се връща, няма да се обаждам нито на Гога Чачуа, нито на Славка Клутоярски, а ще завърша този ден по специален начин — насаме със себе си, но не с този, когото познават от комисии, семинари, редакции и от клубния ресторант, а с онзи, когото никой не познава.
Ние с него сега ще разтребим кухненската маса, ще подредим върху плетените салфетки бутилките и желираното свинско от хотел „Прогрес“ в кутийки от алуминиево фолио, ще светнем лампите навсякъде в апартамента — нека бъде светло! — и ще домъкнем от кабинета лампиона. После ще отворим единственото чекмедже на бюрото, което се заключва, ще извадим Синята папка и когато настъпи моментът, ще развържем зелените ширитчета.
Докато се отърсвах от снега и се преобличах с домашните дрехи, докато изпълнявах простичката си програма, не спрях да мисля как да процедирам с телефона. Изведнъж прозрях, че точно тази вечер могат да ми се обадят, нещо повече — трябваше да ми се обадят сума ти хора, включително такива, от които имам нужда. Но от друга страна, нали не се бях сетил за това, когато само преди половин час възнамерявах да прекарам вечерта в Клуба, пък и да се бях сетил, нямаше да сметна тези обаждания за достатъчно належащи. И в самия разгар на тези вътрешни борби ръката ми се пресегна сама и изключи телефона.