Велимир Петров
Куче от сой
Баща ми, като пазаруваше, окото му — все в едрото. Ще купи най-големите патладжани — като авиационни бомби, ако и да са семчести (патладжаните!); бамята — като патрони за противосамолетна картечница, по сто броя в камарка (бамии!); картофите — като противотанкови гранати, дебелокожести (не гранатите!); лещата — като отсколочни сачми, неувираща (не сачмите!); шараните — като десантните катери, форсирали Дунава току под нас.
Примерите са на майка ми и са с военна тематика, давани по време на и след войната, разговорната терминология си беше такава. Неизменно добавяше, че е трябвало да се ожени (баща ми!), за Дъртата пастърма Куна Льохманката, щото кюлотите й, на въжето с прането, били като щабна палатка с два сектора, а пазвата й — като барутните погреби на Пети Дунавски пехотен полк, на Левент табия; да не говорим за къчовете и холката (най-високата част от гърба на коня, качествен белег за расовите му достойнства!)…Това, последното, беше абсолютно точно попадение — баща ми в цивилния живот си беше банков чиновник, но при военна мобилизация — Конски фелдшер, кандидат подофицер от кавалерията. Падал си по най-едрите коне, с големи задници, вчесани на квадратчета.
— Такъв ни е соят, синко, всичко да ни е отсой… и да е по-едричко!
Соят ни е Сой, генът ни е Ген: все на едри маслини налитам, на голямата мръвка, с голяма чаша си пия питието и то от големи дамаджани; но…също така и големи камъни мъкна, мотиката ми е дванадесети номер; все големи работи захващам, ще видим до кога…
По тия именно причини, като видя нещо дребно или дребнаво, гледам да го заобиколя, домъчнява ми за самото дребно нещо — горкото, колко е дребно! Пак по тия именно причини, като видя дребно кученце (по правило винаги ококорчени проклетии), може и такъв да му е моделът — недоносен, може и да е от не знам си каква чистокръвна порода — домъчнява ми за кученцето, знам, че никога няма да порасте и очовечи, пардон — нормализира… Кученца — бонзай…
От друга страна — съм коткар; чисти животни, непрекъснато се мият, с риск да ти навлекат неканени гости; заравят си онази работа; икономични, че и мишки ловят. Кучето — колкото и да го къпеш, все удря на мокро и мръсно куче, снася си сарфаладите където му дойде, препикава де що види, а да не говорим, че винаги е гладно като вълк, ушите ти ще изяде… Не съм по кучетата, независимо от някои изказвания на оперативната критика, че съм си падал по кучки — било документирано…
Не е хубаво да се вричам… Навремето се смеех на модата с частните концлагери, прекръстени на фитнестерени: кой, аз ли?… Дума да не става!
Заразих се и завъдих ранчо, оправдавайки се с всеобщия икономически срив. Сега ми излиза през носа… Та и с кучето…
Красотата е Нещото, казват, което ще спаси Света! Винаги съм бил по Красотата, хляба си вадя с нея; ето, че тя ми погоди този номер:
Съседът Живко приключи с реконструкцията и модернизацията на къщата си (едновременно и офис) и я дообзаведе с една такава красота — на вид като цял наръч бели китеници-ресначи. Огромно нещо — кучище, отговарящо на оригиналното име Мара — каракачанка. Главата й като на бяла мечка, виси един език — ярко-червен терлик. Не ти е работа — респект и чудо! Ако съм със съседа — позволява да я погаля. Куче от сой: съседът е интелигентен, върти добър бизнес с разни електроники, радари — в крак с времето; да не говорим за съседката Румянка — от Школата по изкуствата, преподава пиано и какво беше, нещо специфично; пък красива, красива, с трапчинки и каквото там се полага… Абе, от сой…
Другият съсед — Душко, също от сой: вървят му работите: шлепове, кораби, все мъкнат бутилки шампанско, после пълнят с тях контейнера (празни!)
също и с опаковки от чер хайвер и раци; уж — холестирин и са мъчно смилаеми, пък булчето му Таня — едно стройно, с интелигентни очила и конфигурация; не можеш да допуснеш, че ония двамата брадати дългичи са и синове… Та, те си дадоха своевременно заявката и си осиновиха щерката на Мара — Ара. Още не е стигнала проектните си габарити, но е точно майчино копие. Само дето не дава да я докосна — хапе, а устата и отсега са като чекмедже…
За малко да им се радваш, викам си, Да! Но за постоянно — грижи и кой знае колко лапат, дума да не става! Не съм по кучетата аз!
Срещам Капитана, беше капитан на Големия кораб, преди да го ликвидират корабоплаването по Дунава… Не може да не го знаете — Господин се казва, с големите мустаки, и с ей такива рамене, едра работа — от сой! С ей такъв голям белег от двата байпаса; нервна и отговорна работа е това — да си капитан на Голям кораб, плитчини и прочие. Не можа да стои без работа, да си реанимира дългосрочно, а и артистична натура — взе да прави дърворезби, че и хубави, дава по разни изложби… Каквото пипне Капитанът, все хубаво го прави! Една щерка направи, ама — хубавица, нали е от сой; само дето раменете и едни други неща взе от майка си Грета — тя пък, фиданка.