— Като те слушам си мисля, че за кучетата има повече грижа отколкото за хората.
— Една съседка има едно дребно, къдраво, угоено като прасенце пале. Храни го само с пилешки дробчета. Аз такова ядене не съм помирисвал от десет години.
— Че откъде толкова пари?
— Тя обикаляше света с едно чуждестранно вариете. Наскоро се пенсионира. Всеки месец и изпращат пенсията по банков път от Италия. Похвалила се на жената, че дошли някакви четири хиляди долара, които се чуди как да изхарчи. Кани се да ходи в Боровец на почивка, в най скъпия хотел. Живее сама. Само онова угоено пале и се мотае из краката.
— Виж ти! Е, има и такива! — Хайде аз да тръгвам, че да видя какво мога да купя за Бъдни вечер. Мисля, че ще има пари само за една кутийка билков чай и купичка кисело мляко.
— Йовков е живял и писал преди седемдесет години но е казал истини които са в сила и днес. Колко прав е бил човекът!
— Клондайк се изправи тежко. Счупената ръка го болеше. Махна към приятеля си за сбогом и излезе. Брадатият се почеса по вече прошарената брада. Обърна се умислен към хубавата барманка. Направи опит да се усмихне но от усмивката му не излезе нищо.
— Цуре, ще сипеш ли от оная ракия, ама малко? След това протегна ръка към полу празната кутия с цигари, извади една и запали.
— Клондайк не бързаше. Вървеше бавно по заледения тротоар. Страхуваше се от падане. Едно ново такова би било истинско предизвикателство към съдбата.
— Когато наближи Стария пазар се спря. Беше последният петък преди Коледа.
— Небето беше така ясно и синьо, че заслепяваше погледа. Студът сковаваше малката групичка селяни-търговци. Край двата кафеза с кокошки, чийто гребени синееха от студ, бе спрял един стар олющен „Опел“. От багажника му надничаха главите на пет-шест пуйки. Най отпред, на два сантиметра по-високо стърчеше главата на една едра бяла пуйка. Тя така настойчиво бе опулила очи в Клондайк, че той неволно спря. Загледа се замечтано в птицата. Как добре би оформила Коледната му трапеза…Стресна го кучешки лай.
Глутница развеселени бездомни кучета се стрелна край него. Те лаеха радостно, хапеха се едно друго, боричкаха се весело и нехаеха за лютия декемврийски студ.
— Съжалявам госпожо, но няма какво да си кажем! — промърмори Клондайк на бялата охранена птица. Потри зиморничаво длани и запристъпя бавно по хрупкавия сняг към студеното си неотоплено жилище.