И тъй, седи си архиварът в канцеларията на общинската архива с разтворен пред себе си вестник. С едната си ръка натиска одрасканата си буза, а с показалеца на другата пощи цифрите в тиражния лист, отделя ги една от друга като оризови зърна в тепсия. По едно време, както се занимава така човекът, вратата на канцеларията се отваря и вътре влиза някакъв дебел господин, с златна часовникова верижка на шкембето и с явно недоброжелателна физиономия.
— Шест месеца вече чакам, и още няма никакъв резултат! — започва без всякакъв увод непознатият, като се изправя пред масата на архиваря.
А архиварят вдига глава от вестника и поглежда разсеяно посетителя. После пита:
— Какво обичате?
— Искам да зная, какво е станало със заявлението ми, което подадох лично чрез вас до господин кмета още преди шест месеца, — отвръща с оскърбено достойнство дебелият господин и подхвърля на архиваря някаква хартийка с пет-шест виолетови цифри. — Ето ви входящия номер!
Едва сега общинският чиновник идва на себе си, прибира разтворения вестник и на негово място слага върху масата един грамаден регистър, опръскан със засъхнали мастилени капки и с кой знае защо изрисувана в долния ъгъл уродлива човешка глава с бомбе. Чиновникът взима хартийката с виолетовите цифри, поглежда я, разтваря регистъра и започва да търси входящия номер със същото усърдие, с каквото е търсил преди малко в тиражния лист и номера на своя прокълнат билет от лотарията на коминочистачния съюз.
— За какво се отнасяше вашето заявление? — мърмори по стар навик архиварят, без да вдига очи от регистъра.
При тоя въпрос, непознатият посетител пламва цял в треската на някакво злонамерено вдъхновение и с видимо задоволство разказва за стотен път една току-речи недотам обикновена история.
— Аз, господине, — казва той, — имах куче. И то не куче като другите кучета, а нещо съвсем особено: умно, привързано и с черно петно на опашката. Всички вкъщи му се радвахме и го смятахме едва ли не за равноправен член на семейството ни. Ако настине случайно, децата ще го повият в одеало и ще го сложат в кошница до печката, ако го хванат глисти, жената ще си остави работата и ще тича за ветеринарния лекар. Та искам да кажа, такова едно благородно и възпитано куче го дръпват една сутрин неколцина хаймани кучкари и го закарват накрай града, да му одерат кожата. Блъсват го, представете си, в кучкарската кола при десетина други безстопанствени и крастави псета, а то, горкото, скимти — ще се пукне от мъка. Разбира се, аз научавам тая работа чак по-късно, като се връщам вкъщи за обяд. Още от вратата жена ми разправя цялата случка и устните й треперят — аха-аха, да заплаче. „Как, казвам, ще го отвлекат кучкари? Че нали, казвам, му бяхме окачили марка на шията?“ „О-о-ох, вайка се жена ми, заедно с марката го отвлякоха!“ А, тъй ли била работата? Чакай тогава. Ще плащам, значи, аз на общината данък за кучето си, а в същото време общината ще позволява на кучкарите да задигат маркирани кучета. Обядвах, знаете, набързо, грабвам си шапката и — право тук, в кметството. Нося оплаквателното до кмета. Идвам ей в тая стая, давам със собствените си ръце заявлението, а вие го взимате, слагате му входящия номер и ми обяснявате, че всичко ще си върви по реда. Но къде е тоя ред, моля ви се, кажете ме веднъж завинаги? Оттогава са минали шест месеца. кой ще ми върне кучето?
— Кое куче? — пита като на сън архиварят, в чиито уши са влезли само последните думи от печалната изповед на пострадалия гражданин.
— Как, кое куче? — избухва дебелият господин. — Кучето, за което ви разправям! Моето куче!
— Вие имате изгубено куче?
— Ох, Боже мой! Не изгубено, а задигнато, отвлечено от кучкари, разбирате ли?
— А, отвлечено, значи. Тъй, отвлечено. Че така кажете, да се разберем, — събужда се неочаквано нашият герой, натиснал победоносно показалеца си върху намерения входящ номер. — Да, — добавя живо той, — ще отидете в стая номер 5! Там ще ви дадат исканата справка!
Господарят на похитеното куче се покланя полулюбезно, полувраждебно, с неестествено изкривено рамо, и излиза навън.
Архиварят пък се заглежда мечтателно в прозореца, спомня си с някакво носталгично чувство за лотарията на коминочистачния съюз и изважда отново пред себе си вестника с тиражния лист. Минава цял час, а той продължава да стои като омагьосан над лотарийните цифри. Тогава, именно, в стаята му се вмъква повторно човекът с кучето, или, по-право, човекът без кучето.