Всъщност той напусна мините твърде млад, още преди да навърши двайсет години. Разбра, че хората, които рискуват живота си под земята сред грохота на машините, никога няма да направят пари. Или поне големи пари. Големите пари се намираха над земята, при това не и в дирекцията на рудниците. Като юноша Мансън се бе занимавал с финанси, изкуство да се използват и обръщат парите, и нощните му бдения над книгите го бяха научили, че от акции в медодобива за една седмица могат да се спечелят повече пари, отколкото един миньор печели за цял живот.
Започна като борсов посредник на рудниците „Ранд“. Навреме пласира няколко незаконно придобити диаманта, пусна няколко слуха, които накараха играчите на борсата да се бръкнат в джобовете, а после продаде няколко концесии с изтекъл срок на лековерни купувачи. Именно по този начин натрупа началното си състояние. Непосредствено след Втората световна война, трийсет и пет годишен, той се озова в Лондон. Разполагаше с подходящите карти в ситуацията на една гладна за мед Великобритания, която се опитваше да изправи на крака своята индустрия. Така през 1943 основа собствена рудодобивна компания. През средата на петдесетте тя стана акционерно дружество, а след петнайсет години вече имаше интереси по целия свят. Мансън беше един от първите, които усетиха предречения от Харолд Макмилан вятър на промените, който скоро щеше да докара независимостта на черните африкански републики, и си направи труда да се срещне и да се запознае с повечето нови, жадни за власт африкански политици, докато преобладаващата част от бизнесмените в Сити все още скърбяха за бившите колонии.
Новите политически мъже откриха в него подходящ партньор. Те разчетоха истината зад историята за неговия успех, а той разчете истината зад прокламираната от тях загриженост за черните им събратя. Те знаеха какво иска той, а той знаеше какво искат те. Така че Мансън им откри сметки в швейцарски банки, а те дадоха на „Мансън Консолидейтид“ рудодобивни концесии на цени, далеч под средните за момента. „МанКон“ процъфтяваше.
Джеймс Мансън натрупа и няколко странични състояния. Последният му удар беше с акциите на австралийската компания за добив на никел „Посейдон“. Когато през късното лято на 1969 акциите на „Посейдон“ стояха на четири шилинга, той дочу, че един екип от проучватели може би е открил нещо на място, върху което „Посейдон“ имаше право да извършва рудодобив. Мансън хвърли заровете и заплати солидна сума, за да разгледа тайно първите доклади на геолозите. В докладите се говореше за никел, при това за много никел. Всъщност на световния пазар не се чувстваше недостиг на никел, но такива факти никога не възпираха борсовите агенти, именно те, а не инвеститорите отпускаха възходящата спирала на акциите.
Той се свърза със своята швейцарска банка — толкова дискретна институция, че единственият знак, с който заявяваше присъствието си, беше една златна табелка, не по-голяма от визитна картичка, закрепена на стената до солидна дъбова врата на една малка уличка в Цюрих. В Швейцария няма брокери. Банките се занимават с всички инвестиции. Мансън възложи на доктор Мартин Щайнхофер, началник на отдел „Инвестиции“ към банката „Цвингли“, да закупи на негово име 5 000 акции на „Посейдон“. Швейцарският банкер влезе във връзка с престижната лондонска фирма на Джоузеф Сибаг и сие и като използва името на „Цвингли“, направи покупката. „Посейдон“ все още държеше на пет шилинга за акция, когато сделката беше осъществена.
Бурята се разрази към края на септември, когато станаха известни размерите на австралийското никелово находище. Акциите започнаха да се покачват и подпомагана от уместни слухове, възходящата спирала се развъртя с шеметна скорост. Сър Джеймс Мансън възнамеряваше да започне да продава при 50 лири за акция, но покачването беше толкова бурно, че той реши да изчака. Накрая прецени, че пикът ще дойде при 115 лири, и нареди на доктор Щайнхофер да започне да продава при сто лири за акция. Дискретният швейцарски банкер така и стори и изчисти целия обем на средна цена по 103 лири за акция. В действителност пикът бе достигнат при 120 лири, след което здравият разум надделя и акциите паднаха до десет лири. Мансън не съжаляваше за разликата от 20 лири, защото знаеше, че трябва да се продава непосредствено преди пика, когато купувачите са все още многобройни. След като изплати всички хонорари, той прибра чисти 500 000 лири, които и досега се съхраняваха в банка „Цвингли“.