— Дори и да е така, той може да няма радар — каза Валденберг. Той се беше надвесил над морската карта на крайбрежието и измерваше разстоянията с пергел и линийка. — Кога ще тръгне първата лодка?
— В два часа. В нея ще бъде групата на Дюпре с минохвъргачките. Другите две лодки ще се отправят към брега един час след първата. Добре ли е така?
— Добре е — каза Валденберг. — Ще ви закарам точно на място.
— Трябва да е съвсем точно — наблегна Шанън. — Ако в Кларънс въобще има някакви светлини, ще ги видим едва когато заобиколим полуострова. Така че ще трябва да се ориентираме на сляпо по компасите и по скоростта, докато видим очертанията на брега, а това ще стане навярно на стотина метра от него. Всичко зависи от небето. Зависи дали ще ни поднесе облаци или луна и звезди.
Валденберг кимна. Останалата част от плана му беше ясна. След като чуе началото на стрелбата, той трябваше да пусне „Тоскана“ към входа на пристанището и отново да я остави на дрейф на две мили южно от Кларънс и на четири мили навътре от края на полуострова. Оттам нататък трябваше да чака сигнали по радиостанцията. Ако всичко се развива нормално, щеше да остане на място до изгрев слънце. Ако нещата са тръгнали зле, трябваше да запали светлините на мачтата, на форпика и на кърмата, за да насочи към „Тоскана“ оттеглящите се бойци.
Тази вечер се стъмни рано, защото небето беше облачно и луната щеше да се покаже едва в малките часове на нощта. Вече беше започнал сезонът на дъждовете и през последните три дни небето на два пъти се продъни. Прогнозата за времето по радиото, която всички изслушаха с притаен дъх, предвиждаше вихрушки на някои места по крайбрежието, но не и ураганни ветрове. Оставаше им да се молят да не завали пороен дъжд, докато са на открито в лодките си или по време на битката за двореца.
Малко преди залез слънце извадиха мушамите и ги струпаха в редици по главната палуба. А когато се стъмни, Шанън и Нобиато започнаха да организират прехвърлянето на лодките зад кърмата. Първа мина през борда лодката на Дюпре. Нямаше смисъл да се използва кранът. Най-ниската точка на кораба беше само на около два метра и половина от водата. Шанън и първият помощник спуснаха лодката на ръка, а Семлер и Дюпре скочиха в нея.
Двамата хванаха тежкия двигател и заедно го положиха на мястото му, като здраво го завинтиха на задната дъска. Преди да е поставил дървения похлупак, Семлер запали „Джонсън“ и го остави да работи две минути. Механикът беше прегледал основно трите двигателя. Машината работеше като часовник. Когато сложиха отгоре заглушителната кутия, шумът се превърна в тихо жужене.
Семлер отново се качи на кораба и започна да спуска снаряжението в протегнатите ръце на Дюпре. Първо слязоха подпорните плочи и мерниците на двете минохвъргачки, а после и самите минохвъргачки. Дюпре беше предвидил четиридесет мини за двореца и още двайсет за бараките. В лодката влязоха шейсет мини, заредени и готови да детонират при попадение.
Южноафриканецът взе със себе си и двата ракетни пистолета, десет магнезиеви ракети, една от захранваните с газ сирени, един радиотелефон и бинокъл. През рамото му беше преметнат личният му шмайзер, а на колана му висяха пет пълни пълнителя. В лодката се смъкнаха и двамата африканци, които се числяха към групата му — Тимъти и Сънди.
Когато всичко беше готово, Шанън хвърли поглед през парапета към трите лица, които го гледаха на слабата светлина на фенерчетата.
— Късмет! — окуражи ги той тихо.
Вместо отговор Дюпре вдигна палеца и кимна. Семлер, който държеше въжето на лодката, тръгна към кърмата. Долу Дюпре оттласкваше лодката от корпуса на кораба. Когато гуменият съд потъна в пълен мрак зад кърмата, Дюпре върза въжето за парапета и остави трима бойци да се полюшкват сред вълните.
Втората лодка свалиха доста по-бързо, защото вече знаеха чалъма. Марк Вламенк и Семлер слязоха да нагласят двигателя. Това беше тяхната лодка. Вламенк вземаше със себе си една базука с единайсет снаряда, два от които щеше да носи лично, а останалите щяха да са у неговия носач Патрик. Семлер държеше личния си шмайзер, а на колана му имаше сумка с пет пълнителя. На врата му висеше бинокъл, а за единия му крак с каишка беше прикачен радиотелефонът. Семлер беше единственият в групата, който говореше немски, френски и нелош английски и по тази причина щеше да бъде свръзката на щурмовия отряд. Когато двамата бели се настаниха в лодката, Патрик и Джинджа (човекът на Семлер) се спуснаха по въжената стълба и заеха местата си.