Джеймс Мансън си мислеше, че се сеща откъде ще ги вземат. Винаги можеше да ги купят от него. И при положение, че абсолютната необходимост от платина във всяко пречистващо устройство щеше да съществува цяло десетилетие при едно търсене, което далеч надвишава предлагането, цената щеше да бъде добра. Даже доста добра.
Съществуваше само един проблем. Мансън трябваше да е сигурен, че само той и никой друг ще контролира правата върху рудодобива в Кристалната планина. Въпросът беше как да го направи.
Нормалният начин беше да се посети републиката, в която се намира планината, да поиска среща с президента, да му покаже доклада от проучванията и да му предложи сделка, при която „МанКон“ получава правата върху рудодобива, правителството си осигурява участие в печалбата, което ще пълни хазната им, а президентът печели тлъста и постоянна вноска в швейцарската си банкова сметка. Това щеше да е нормалният начин.
Но освен факта, че всяка рудодобивна компания, ако научеше какво се крие в недрата на Кристалната планина, би започнала да наддава за същите права и по този начин би качила дела на правителството и би смъкнала процента на Мансън, имаше три страни, които повече от всеки друг биха пожелали да овладеят находището, за да започнат производството или да го прекратят завинаги. Тези страни бяха Южна Африка, Канада и най-вече Русия. Защото появата на световния пазар на нов крупен източник би смалила съветския дял до незначително равнище, отнемайки на руснаците силата, влиянието и възможността да печелят от добива на платина.
Мансън смътно си спомняше, че е чувал името Зангаро, но мястото беше толкова забутано, че той не знаеше нищо за него. Очевидно първото изискване беше да се образова. Той се наведе напред и натисна бутона на вътрешния телефон.
— Мис Кук, бихте ли дошли за малко?
През всичките седем години, откакто стана негова лична секретарка, я беше наричал мис Кук. А и през десетте години преди това, които тя прослужи като обикновена секретарка в компанията, издигайки се от залата на машинописките до десетия етаж, никой не беше се сетил, че тази жена може да има първо име. Тя все пак имаше. Казваше се Марджъри. Но видът й не предразполагаше човек да я нарече така.
Със сигурност е имало мъже, които са я наричали Марджъри. Преди много години, преди войната, когато е била младо момиче. Навярно дори са се опитвали да флиртуват с нея, да я пощипват по дупето в онова далечно време преди трийсет и пет години. Но това беше минало. Петте години война, през които влачела една линейка по горещите, засипани с отломъци улици, опитвайки се да забрави гвардееца, който така и не се върнал от Дюнкерк, а после двайсетте години, преминали в грижи за нейната саката капризна майка — прикована към леглото тиранка, чието оръжие били сълзите, — всичко това бе отнело младостта и апетитните данни на мис Марджъри Кук. Петдесет и четири годишна, облечена семпло, изпълнителна и строга, тя живееше едва ли не единствено за работата си в „МанКон“. Десетият етаж беше нейният живот, а териерът, който споделяше кокетния й апартамент в крайния квартал „Чигуел“, беше нейното дете и любовник.
И тъй, никой не я наричаше Марджъри. Младите директори й викаха „спаружена ябълка“, а секретарките — „онзи дърт прилеп“. Останалите, включително и работодателят й сър Джеймс Мансън, за когото знаеше повече, отколкото би си признала пред него или пред друг човек, я наричаха мис Кук. Тя влезе през вратата, която в затворено положение изглеждаше като част от облицованата с букови плочки стена.
— Мис Кук, направи ми впечатление, че през последните няколко месеца сме имали някакво малко проучване само с един човек, струва ми се, в Република Зангаро.
— Да, сър Джеймс. Така е.
— О, вие знаете за него.
Разбира се, че знаеше. Мис Кук никога не забравяше нещата, които са минали през бюрото й.
— Да, сър Джеймс.
— Добре. Тогава разберете, ако обичате, кой е издействал разрешение от правителството за това проучване.
— Трябва да го има в документацията, сър Джеймс. Ще отида да видя.
Тя се върна след десет минути. Бе проверила първо в дневника с графика на всекидневните срещи. После засече две графи — едната с имена, а другата — с теми — и накрая потвърди информацията в отдел „Кадри“.
— Бил е мистър Брайънт, сър Джеймс. — Тя погледна някакво картонче в ръката си. — Ричард Брайънт от отдел „Задгранични договори“.
— Той е предал някакъв доклад, надявам се — предположи сър Джеймс.
— Навярно го е направил. Такава е обикновената процедура в компанията.