— Бихте ли ми донесли неговия доклад, мис Кук?
Тя излезе отново, а шефът на „МанКон“ насочи поглед през прозорците срещу бюрото му към следобедния здрач, който се спускаше над лондонското Сити. Светваха лампи по средните етажи — на долните етажи светеха по цял ден, — но на нивото на небосвода все още се виждаше на светлината на земното слънце. Не можеше да се чете. Сър Джеймс Мансън включи настолната лампа на бюрото си, а мис Кук се върна, остави доклада върху папката и се оттегли пак към стената.
Докладът, който беше предал Ричард Брайънт, носеше дата отпреди шест месеца и беше издържан в стегнатия стил, поощряван от компанията. В него се казваше, че изпълнявайки нарежданията на директора на „Задгранични договори“, той кацнал в Кларънс, столицата на Зангаро, и там след една потискаща седмица в хотела успял да си уреди среща с министъра на природните ресурси. Състояли се три срещи за шест дни и накрая било постигнато споразумение, че само един представител на „МанКон“ може да влезе в републиката, за да проведе проучване за полезни изкопаеми във вътрешността на страната, отвъд планинската верига. Компанията умишлено не определила с точност района на проучването, за да може екипът да се движи повече или по-малко свободно. При последвалите пазарлъци на министъра било ясно заявено, че компанията не е готова да заплати исканата от него сума и че няма данни за наличието на полезни изкопаеми. Накрая двамата се договорили за финансовата страна. Естествено сумата, записана в договора, съставлявала половината от дадените пари, като остатъкът попълнил личната банкова сметка на министъра.
Това беше всичко. Единствената информация за особеностите на страната се съдържаше в описанието на един корумпиран министър. И какво от това, помисли си сър Джеймс Мансън. В наши дни Брайънт би могъл да напише подобен доклад и във Вашингтон. Само че тарифите там са различни.
Той отново се наведе към вътрешната телефонна уредба.
— Бихте ли повикали при мен мистър Брайънт от „Задгранични договори“, мис Кук?
Той пусна бутона и натисна друг.
— Мартин, ела за минутка, ако обичаш.
На Мартин Торп му трябваха две минути да се качи от кабинета си на деветия етаж. Той нямаше вид на финансовото генийче и протеже на един от най-безмилостните хищници в една традиционно безмилостна и хищническа индустрия. Изглеждаше по-скоро като капитан на спортния отбор на някое добро частно училище. Спретнат, с чаровно момчешко излъчване, с тъмна начупена коса и дълбоки сини очи. Секретарките го наричаха сладуран, а директорите, които виждаха как твърдо техни борсови позиции се изплъзват под носа им или пък откриваха, че техните компании минават под контрола на акционери, прикриващи Мартин Торп, го назоваваха с не особено приятни епитети.
Въпреки вида си Торп никога не беше учил в частно училище, нито пък беше спортист, а още по-малко капитан на отбора. Той не правеше разлика между средно силен удар в бейзбола и средната температура на въздуха, но можеше през целия ден да задържи в главата си ежечасното движение на цените на акциите по цялата верига от клонове на „МанКон“. На двайсет и девет години той си имаше своите амбиции и възнамеряваше да ги осъществи. „МанКон“ и сър Джеймс Мансън можеха да осигурят средствата за постигането на тази цел. Лоялността му се крепеше върху изключително високата заплата, върху възможностите за връзки с хората от Сити, която тази работа му предоставяше, и върху съзнанието, че от поста си може отблизо да наблюдава онова, което наричаше „голямата игра“.
Преди Тори да влезе, сър Джеймс Мансън пъхна доклада на Зангаро в чекмеджето и остави върху бюрото само доклада на Брайънт.
Той посрещна протежето си с предразполагаща усмивка.
— Мартин, имам за теб една задача, която искам да се изпълни дискретно. Трябва да стане бързо и може да ти отнеме половината от нощта.
Не беше в стила на сър Джеймс да пита Торп дали същата вечер няма никакъв ангажимент. Торп знаеше, че отсъствието на този въпрос влиза във високата заплата.
— Ще го направя, сър Джеймс. Имах нещо за тази вечер, но ще го отменя по телефона.
— Добре. Виж, преглеждах някои стари доклади и попаднах на този тук. Преди шест месеца един от нашите хора от „Задгранични договори“ е бил изпратен в една страна, наречена Зангаро. Не знам защо, но ми се ще да разбера. Той е осигурил разрешение от местното правителство наш малък екип да направи проучване за евентуално находище на полезни изкопаеми в неизследваната зона зад планинската верига, наречена Кристалната планина. Това, което искам да знам, е следното: посещението стигнало ли е в някакъв момент до знанието на Съвета?