— Дали всички домашни споделят радостта ти?
— Вера не. Съжалявам много. Тя е глупава.
— Аз също! — отговори той и пламъчетата в очите му горяха в лукавство.
Аз не забравих да се похваля на сестрата за тая среща. Тя не се засмя. Приближи и тихо помоли:
— Намери го пак. Кажи му да дойде. Трябва да приказвам с него.
— Ти се предаваш първа! — засмях се от все сърце.
— Да! — усмихна се болно тя.
Същия ден потърсих добрия Филип. Желанието на Вера не го изненада. Обеща да дойде. Взех го сърдечно под ръка и така отидохме да се почерпим. Когато вдигнах малката чашка, вместо наздравица, аз казах:
— Колко глупави са нашите момичета.
— Глупави са! — повтори той.
— В странство е по-друго!
— По̀ е друго! — съгласи се моят приятел и пи.
Когато се разделяхме, накарах го да повтори обещанието си. Беше ми жал за Вера. Той го повтори.
Но не го изпълни. В часа, когато Вера го очакваше, получи писмо от него. От ъгъла на стаята аз видях треперещите ръце, с които разтвори малкия плик.
Тези ръце са единственото, което запомних тоя ден от живота на Вера. През нощта майка ми, обезумяла от страх, ме издърпа от леглото.
Старата не смогваше да говори. Взе ръката ми и ме повлече към Верината стая.
От живата Вера не можах да видя нищо повече. Сестра ми се беше отровила през тая нощ. Що се бе случило? Какво я накара да стори това? Тя не бе оставила обяснение. А сам не можех да го намеря. Конфликтът с годеника й ми се виждаше невероятен за причина. Вера беше зряло, умно момиче.
Майка ми разрешаваше тоя въпрос по-лесно. Тя дори не помисли върху него. С неизразимата мъка на майка тя твърдеше:
— Убиха детето ми!
И ако убиецът се вестеше пред очите й, би го посочила: годеника.
Верината смърт бе обичайният край на обикновени неща. Но тя дойде, за да пречупи нещо в мен. В дома ни зацари мълчание и скръб. Смъртта отнесе всичката ни радост. Майка ми, приведена и цяла в черно, замисли само за малкия гроб някъде край града. Аз сетих да съм изгубил нещо повече от една собственост — смисъла на живота си. Заключих се за света и с плахи стъпки дебнех из полумрака на нашия дом спомените по мъртвата.
Един обяд, през тези тежки дни, майка ми седеше необикновено замислена пред масата. Старата беше съвършено побеляла и грохнала напоследък. Не говореше никога. Тихо преглъщаше сълзите си. Тя беше останала, за да бъде сякаш живият образ на скръбта, която направи дните ми тихи и болезнени, а нея мълчаливо водеше към гроба. Или да бъде сянката на страшното, което стана в нашия дом.
Едва докоснал яденето, аз поисках да се оттегля. Отдавна бях престанал да утешавам моята стара майка. Виждах: не от утешение се нуждаеше тя. Пригладих ласкаво белите й коси и тръгнах.
До вратата чух тихия, шепнещ глас. Тя ме викаше:
— Нася, почакай малко.
Аз се обърнах. Приближих и коленичих до нея.
— Мамо!
Тя се колебаеше. Стоеше със сведена глава и се бореше с някаква мисъл.
— Искаш да ми кажеш нещо, мамо! — подсетих я аз.
Сълзи блеснаха в милите, измъчени очи. Пригалих лицето си о сухата й топла ръка. Тя потрепера. Усетих пръстите да се сгърчват.
— Прочети! — чух тогава гласа на майка ми и пръстите й вмъкнаха в ръката ми парче хартия.
После тя стана и излезе, превита под товара на тежки мисли. Погледнах учудено след нея, веднага след това писмото. Разтворих го и прочетох. Един път. Втори. Стана ми смешно. Зачетох го още веднъж. Взех листче и отбелязах три чертички. Спомням си, между това помислих нещо за статистическите сведения и писмата. Никой не е държал досега статистика колко пъти се прочита едно писмо. Аз бях първият.
— Какво?
— О, да! Мерси! Юбилей! Моля ви!? Аз едва започвам своята дейност.
Усмихвам се. Главата и кръстът ми правят поклон. Когато се изправих, отсреща ми нямаше никой. Усмивката ми висна ненужна на устните. Нещо блъска главата ми. Блъска и вкова една мисъл. Каква? Разтварям очи и търся мисълта. Виждам писмото. Адресирано до сестра ми. Изпратено: от годеника. Името Вера стоеше на плика. Неговото — плахо отбелязано в писмото. Очите ми, широко разтворени, търсят. Мисълта се върти. Бързината на сто конски сили я дават като обръч, като безплътна кръгла линия с вълни на движение, като точка на всемирно движение. Очите търсят. Докато в тях пламна огънят на лудост, а в главата си усетих тежестта на камък, който притиска кръвта, вковава мозъка ми. Не разбирах нищо. Къде съм? Какво е това?
Вера! Да, Вера! Моята сестра! Тя сияе от радост. Тя е щастлива. Навън е пролет. Тя е самата пролет. Обвива ме с ръце и звъни.
— Той дойде.
— Кой?
Аз питам „кой“ и мисля: Вера!
Той се покланя. Облечен е в черно. Той държи Вера под ръка.