— Повърнете ми 4 лева.
Аз чета:
сгодени… повърнете ми 4 лв…
Филип Загорски и Вера…
крем К а а а
Аз чета:
Бих желал…
Очите ми се разтварят. Те виждат: писмото.
Аз чета:
Бих желал.
По-надолу.
Да не ме търсите, нито очаквате повече.
И още:
Допитах се до някои лекари.
— Слово! Поща! Народ!
Аз скочих. Замая люлее къщата. Аз се люлея. Огън облива тялото. Безсилие пречупва коленете. Виждам: нашата трапезария. Стола на майка ми. Къде е мама? Простирам ръце и търся. Тя е тук. Тук? Камък притиска кръвта ми и шиба в ушите, очите, пищи в ноздрите. Пристъпвам и падам.
Сподавен плач и плах шум ме събуждат. Отварям очи. Наблизо е нашата слугиня. Тя плаче. Наоколо непознати хора. Скачам. Гледам учуден. Всички са смутени. Слугинята заридава по-громко.
Вратата на стаята се отваря. Влизат още хора. Познавам домашния ни лекар. Той идва до мен. При това казва:
— Късно беше за лекарска помощ.
Аз хващам раменете му, гледам го вторачено и питам:
— Какво има?
Разтреперано от плач, приближава момичето. Подава ми плик:
— Тя ме повика преди и каза да ви предам това.
Вземам плика. Оглеждам всички. Питам:
— Коя е тя?
Съседната врата отново се отваря. Там е стаята на майка ми. Една жена излиза. Не майка ми. Тя също плаче. Изтичвам насреща й. Блъсвам притворената врата и ужас раздира очите ми.
На леглото, върху белите покривки, лежеше мъртва майка ми.
Над нашия дом нещастието беше завило камшик. Отиде сестра ми, умря майка ми.
В писмото, което старата остави, се зъбеше причината за всичко. Там аз прочетох:
Ти разбра от писмото на Филип. Сестра ти е била обезчестена. Аз не мога да преживея това, но ти трябва да останеш, за да отмъстиш.
Ако някой ме попиташе защо живея още, бих посочил писмото на майка ми.
За да отмъстя.
Когато се върнах след погребението на майка ми, в къщи на прага ме посрещна непознато мълчание и пустота. Аз свалих шапка и поздравих новия гостенин.
Той не ми отвърна. Облъхна ме студено и процеди:
— Сега ти имаш много работа.
— Да — отвърнах аз.
Отидох в трапезарията и пих коняк.
Тогава дойде майка ми. Или: аз отидох при нея. Тя лежеше мъртва между белите покривки на леглото и ме викаше. Аз отидох при нея.
— Оставих писмо за теб — каза тя.
Бледото и сгърчено от насилствената смърт лице не помръдваше. Чудех се как приказва. Тя повтаряше:
— Оставих писмо за теб.
Аз отговорих:
— Да, получих го.
И се върнах в трапезарията. Тя дойде след мен с леглото и белите покривки. Тук аз я попитах:
— Искаш ли чашка коняк?
Тя повтори:
— Оставих писмо за теб.
Стана ми отегчително. Взех шапката си, излязох. Аз не мислех да изпълня завета на мъртвата. Сърцето ми не носеше жажда за мъст. Филип беше погубил сестра ми и майка ми, но имаше ли той някаква вина за тяхната глупост? Той беше новият, свободният човек. Тежко̀ им, че не го разбраха. С мене е по-друго. Аз го разбирам. Той постъпи както трябваше. Щеше да бъде жалък дърдорко, ако бе сторил друго. Ах, как обичах аз този Филип!
Няколко улици с къщи, които се чупеха и люлееха в пияна омая. После започваше полето. То ме викаше, необятно и мълчаливо. Отидох като при другар. Ние имахме да приказваме. Аз казах:
— Какво би сторил ти, ако обезчестяха сестра ти, а майка ти умре от тъга по нея?
Полето мълчеше, огромно и необятно. Легнах в тревата му. В ушите ми пищеше:
— Какво би сторил, ако обезчестяха сестра ти?
Аз казах:
— А, старо, ти кърмиш народа ни, твоят сок насочва силите му. Твоята постъпка ще бъде негова. Разбираш ли ти от тези работи?
Смях захриптя в гърдите ми. Извадих цигара и запуших. При това изцедих:
— Ако ти имаш сестра, бих я погубил.
Громък смях затресе тялото ми. И по-нагло, и по-цинично подхвърлих:
— И с други бих сторил същото, защото няма път, който да не е обикновеният друм, по който ние возим количките си.
Тогава дойде кучето. Усетих стъпки отзаде си, обърнах се и видях. Мършаво, голямо куче. То стоеше мълчаливо и ме гледаше. Очите му говореха.
Смехът замръзна на устните ми. Нещо уплашено пръхна в мен. Пусто се ширеше от край до край полето. Отгде се взе това куче? Повиках, махнах с ръка. То се озъби. Разтвори уста и показа прогнилите си зъби. Но не мръдна. Потърсих пръст и замерих към него. То остана неподвижно.
Тръгнах си. Непознат страх ме накара да сторя това. Отзаде си чувам стъпки. Бързи, леки. Спрях уплашен. Стъпките затихнаха. Сега досетих дъх и едни очи, които пронизваха тялото ми. Обърнах се: кучето.