Избързах, почти побягнах. След мен — лекият бяг на кучето. Спрях и отново опитах да го прогоня. То стоеше неподвижно. Чакаше. Очите му горяха с предишната злост. Извадих броунинг и стрелях. Без вик, кучето падна покосено.
Аз продължих пътя си с бързи крачки, при които тревата и стръковете цветя шумяха под нозете ми. Отпред препускаше мълчанието и безкрайността на полето. Докато шумът на тревата и сухите цветя заглъхна в друг, познат шум. Обърнах се и извиках ужасѐн: на няколко крачки от мен стоеше застреляното куче. То ме гледаше със своите големи зли очи.
Побягнах. Дори не знам защо направих това. Бягах като луд. Без да се обръщам и да мисля нещо, освен по-скоро да стигна убежище. Тревога обхващаше душата ми.
Спрях в края на полето.
Тук в зеленината се криеше малка бяла вила. Нито за един миг от моя живот не бях помислял за тая вила. Не знаех, че тя е тук. И целия ден лутания и странни преследвания, съновидения и мъчителна действителност трябваше да ме подхвърлят, за да ме изведат точно пред тая вила.
Първо прескочих оградата. Вратата за втория етаж на къщата беше отворена. Аз позвъних. Стълбите проскърцаха под стъпките на слугинята, която слезе при мен. Тя поздрави. Аз й казах:
— Джеки тича из полето. Трябва да го прибереш.
— Но той е горе! — учуди се слугинята.
— Аз го видях вън! Иди!
Момичето се поколеба. После отиде. Аз го проследих с поглед. Когато се скри зад зелената ограда откъм полето, бързо се спуснах по стълбите нагоре.
На стъклената веранда нямаше никой. Ловко приближих съседната врата и почуках.
Филип отвори вратата. Аз знаех, че той ще направи това. Погледнах го и наведох глава, за да скрия радостта си. Смъртта на сестра ми беше отпечатала върху челото му две дълбоки бразди. В същото време видях на закачалката в коридора женска шапка, под нея висеше копринено манто. Той ме гледаше с жадно светнали очи, които викаха за живот и забави. Аз му се поклоних. При това помислих: сгодил се отново. Но когато подигнах глава, казах:
— Изпратих момичето да търси Джеки.
Той ме погледна учудено, бръчките на челото му хлътнаха по-дълбоко и се скъсиха. Аз разбрах: те не бяха за сестра ми.
— Исках да останем сами! — обясних се по-добре и се обърнах към закачалката с шапката и дамското манто.
Стана ми весело. Подадох сърдечно ръка и попитах:
— Как си?
Той затвори вратата на стаята. И като посочи близкото кресло, покани:
— Заповядай. В другата стая имам гости. Ние можем да останем тук.
Аз седнах. Стените на стаята сякаш се смъкнаха с мен. В ушите ми писна съсък. Между тях годеникът на моята мъртва сестра остана като до безкрая теглена линия. Аз повторих:
— Как си?
И усетих гласа ми да се губи в широкото пространство, което се откри зад падналите стени. Аз сам да се понасям. Да полетявам из шеметни простори без граници и безметежни. До оня миг, в който в ушите ми удари пулсът на страшна, не от тоя свят тишина.
— Благодаря, добре.
Чух ясно:
— Благодаря, добре.
Погледнах. Стените се затвориха. Линията се напъна и пречупи. Филип скочи уплашен. Аз потреперах. Тялото ми настръхна в ужас.
Един вик — страшен животински вой — процепи тишината.
Сетих очите ми да се разтварят, да стават страшни и погубващи. Ръцете да се сгърчват и стръвно да налитат напред. Докато в мен, около мен, из цялата къща виеше кучето от полето.
Непрестанно, пронизително, с тържество и победно.
Треперех. Ръцете ми търсеха опора и жестоко се забиваха. Очите ми растяха. Те излизаха из орбитите и убиваха. Така дълго. Мигове. Вечност!
Сън ли беше? Не знам. Не помня. Но не всичко става както ние го помним и мислим. Скъпият годеник на Вера намериха мъртъв в дома му. Там намерили и мен. Аз посочих кучето за убиец. Страшното мършаво куче от полето! Хората казаха, че аз съм бил това куче. Друго те не видели.
Аз съм учуден, изумен. Аз нямах никакво желание да мъстя, нито да убивам. Ние така спокойно си говорехме с моя любим Филип.
— Как си?
— Добре. Благодаря.
— Отдавна не съм те виждал.
— Не бях в града.
— Защо ли?
Помня добре. Аз попитах: Защо ли? — и се засмях сърдечно и весело.