Юридически всяко куче-водач в България, излязло от училището е собственост на същото, с цел да не се допусне съсипването на вече обучено куче и то да се превърне в обикновен домашен любимец. След като кучето е готово за предаване и се определи неговият ползвател, се сключва договор между последния и училището. Ползването на кучето се откупува символично от незрящия срещу един лев.
Опити за обучение на кучета-водачи са правени още през XVIII в., а може би много по-рано, но първото училище започва да функционира в Олденбург — Германия по времето на Първата световна война. Резонно е, че именно в Германия се появява подобна школа, тъй като военноинвалидите са изключително много и за незрящите бивши военни се открива перспективата от части да заместят очите си. През 1923 г. или 7 години след първото училище се появява следващото, този път в Потсдам.
По-късно, през 20-те години на ХХ в., отваря врати училище в Швейцария, а след това и в други страни започват да се обучават кучета-водачи. Днес в десетки страни има школи за кучета-водачи. Логично е, че икономически по-мощните страни имат далеч по-добри условия за развиване на тази социална услуга, която предоставят на своите зрително затруднени граждани. В някои страни кучетата-водачи притежават статут на помощно средство за незрящия човек и то се заплаща от здравната каса, а не от бенефициента.
Една от най-подходящите породи за обучение за кучета-водачи се явява лабрадор-ретривър. Кучетата от тази порода са изключително социални, интелигентни, добри, с ниска или нулева степен на агресия. Породата се появява по бреговете на Нюфаундленд, а в Европа е пренесена през 20-те години на XIX в. от англичаните. Първоначално кучетата от тази порода са наричани кучета на Св. Джон, а в превод св. Йоан или Св. Иван, по всяка вероятност по името на столицата на канадската област Нюфаундленд и Лабрадор — „Сейнт Джонс“. Един от хората, който се сочи, че има най-голям принос за запазване на породата чиста е граф Малмсбъри (1807–1889), който през 4-то десетилетие на XIX в. внесъл във Великобритания лабрадор-ретривъри. През 1903 г. Английският развъден клуб дава статут на лабрадор-ретривъра като отделна порода, а 14 години по-късно Американският развъден клуб прави същото.
Лабрадорите са силно уязвими към заболяване от атрофия на периферията на ретината, тазобедрена дисплазия и дисплазия на ретината.
Лабрадорите са ловни кучета, като се използват еднакво добре, както за сухоземен, така също и за воден лов.
Според кинологията съществуват четири основни типа висша нервна дейност (ВНД) при кучетата: холерици (силни, неуравновесени и трудно контролируеми, енергични, смели); сангвиници (силни, подвижни, приспособими, уравновесени); флегматици (силни, уравновесени, инертни); меланхолици (слаби, лошо приспособими).
Определено най-подходящи са кучетата сангвиници, но може да има и известни холерични симтоми, стига те да не са преобладаващи. Флегматиците също могат да бъдат добри водачи, но ползвателят трябва да отговаря на тяхната нагласа, а така също и работата, която вършат следва да отговаря на характера им. Меланхолиците категорично не попадат в периметъра на социалната услуга куче-водач.
Дали е предимство преди да имаш куче-водач, да си имал домашен любимец не може да се каже еднозначно, но със сигурност с някои рутинни задължения, хората имащи домашни любимци, биха се справили по-лесно. Например: кучето трябва периодично да се води при ветеринар, за да му се изцежда аналната жлеза. На кучето периодично се дават таблетки за вътрешно обезпаразитяване, следи се стриктно годишната ваксина да се поставя на време, съблюдава се срока на обезпаразитяващата каишка и пр.
В момента улеснението да притежаваш куче-водач се свежда дотам, че човек може да бъде спокоен, че когато е със своето куче, той няма да претърпи физическа травма, свързана с препятствие — стълб, тротоар, дупка и пр.
Предизвикателство ли е да имаш куче-водач у нас? На този въпрос може да се отговори утвърдително, тъй като все още на някои обществени места за незрящ с куче-водач има затруднения за техния достъп, а дори той на моменти е невъзможен. Но, за щастие, все по-малко стават тези места.