— Защо? Какво ще има другия уикенд?
— Много добре знаеш! Ще я водя на езерата. На голямото езеро и така нататък.
— Чакай, Джейми! На голямото езеро? Какво искаш да кажеш с това голямо езеро?
— Онова, за което си говорихме у вас, след „Блу“.
— Какво? За какво сме говорили?
Лицето й вече не е унило.
— По дяволите, Мили! Не си ли спомняш нищо от онази нощ?
— Исусе, Джейми! Дори не си спомням, че онази нощ сме ходили в „Блу“, камо ли кога сме се върнали у нас!
— И? Как можа да забравиш нещо толкова важно?
— Какво, мамичката му?
Пауза. Ще го изтреса сега. Ето, казвам го:
— Ан Мари. Ще й задам големия въпрос.
Мили
Сърцето ми потъва дълбоко, почти до дъното на вътрешностите ми. Неволно стисвам със зъби хапката си и преглъщам гореща емоция, която заплашва да избухне вътре в мен. Очите му искрят въодушевено, а мургавата кожа на лицето му се разтваря, както се пука суха глина, когато той разцъфва в искряща и ужасена усмивка.
— Е? Кажи нещо, де! — сияе той.
Навеждам се напред, обгръщам го с ръце и топлината на тялото му се разлива в мен като огромна глътка „Джеймисън“. Отдръпвам се малко, уплашена, че ще усети колко силно тупти сърцето ми — толкова силно, все едно всеки момент ще се пръсне и ще даде права линия. Той отново ме придърпва към себе си, а когато ме пуска, впервам поглед в него и осъзнавам, че съвсем съм изтрезняла. Лицето му е на фокус, усмихва се и танцува от глупаво, глупаво щастие. Той се смее силно, аз също се смея и го обсипвам с целувки, но през цялото време усещам онова ужасно нещо в стомаха и в гърлото си и болезненото думкане на един орган, който заплашва да престане да ми служи.
Втора глава
Мили
Дрезгавото ръмжене на колата на съседите ме разбужда от мръснишкия ми сън — Анджелина Джоли ми прави стриптийз. Това е Джоли от „Джиа“, знойната жена-дете — уязвима, достъпна и готова да я изчукаш. Надянала е похотливото изражение, което си лепва за кориците на списанията, и на всички пичове започват да им текат лигите, защото виждат колко й е приятно да танцува за мен. Минават три песни, а тя още се лигави, свалила е само сутиена си и управителят направо полудява. Сигурно ще я уволнят заради това, обаче на нея не й пука. Умира си за мен. Насилвам упоритото си око да се отвори, след това веднага отново го затварям, защото искам тя да продължи да танцува или поне да дръпне гащичките си на една страна. Само че колата продължава да ръмжи, да клюфка и отново ме запокитва в глъчката на злото понеделнишко утро. Рязко ставам, премятам крака отстрани на леглото и скоквам към прозореца.
Госпожа Мейсън, дъртата кранта от съседната къща, се е навела над двигателя на първобитното си алегро. Отварям прозореца и крясвам:
— Ей, някои хора още спят!
Тя се надига изпод капака и удря главата си.
— Моля, млада госпожице?
— Казах, че някои хора още спят! Спри тоя шум, егоистична кучка такава!
— Не вярвам на ушите си, Мили О’Райли!
— Аз също. Не за пръв път ме будиш, нали? Просто разкарай тази каруца. Отвратителна е. Срам за цялата улица.
Тя изглежда съкрушена.
— Ще кажа на баща ти какви ми ги наговори.
— Гледай да не пропуснеш мръсните думи.
Затръшвам прозореца и мъчително се запътвам към тоалетната. Гърдите ми са напрегнати и тежат, а главата ми пулсира ужасно заради евтиното вино. И тогава истината ме шамаросва през лицето — силно, влажно и светкавично. Днес започват занятията в университета.
Изпикавам се — сякаш отнема цяла вечност, — след това се замъквам долу.
Върху кухненската маса лежи програмата на занятията ми със старателно попълнени номера на аудиториите. Има и няколко писалки, линийка, бележник с листове и чаша с прясно изцеден портокалов сок до едно самозалепващо се листче, на което пише:
„Първият ти учебен ден!
Не закъснявай, Мили! Ако искаш да те откарам у дома после, чакай ме пред сградата «Елинор Ратбоун» в пет и половина.
Татко“
Чувствам се гадно. За много неща. Но най-вече заради абсолютната липса на въодушевление от предстоящата година. Както стоят нещата, времето все още е на моя страна. Макар че миналата година имах доста скапани оценки, остават ми още три семестъра — достатъчно, за да предам навреме всичките си есета, да отида на всички лекции, да участвам в упражненията и да преговоря както трябва за държавните изпити. Само че през лятната ваканция тази последна година надвисна над мен като неизбежната смърт на умиращ роднина.