Изгълтвам сока жадно и на големи глътки, сядам на кухненската маса и паля цигара. Има ужасен вкус. Все едно съм сдъвкала буболечка. Дръпвам си още веднъж и загасвам цигарата. Замъквам се отново на горния етаж. Три пъти измивам зъбите си, прихващам косата си на ниска опашка и навличам анонимния си университетски екип — джинси, маратонки и дънковото яке на татко.
Навън настроението ми се пооправя, когато вятърът попилява опаковка за чипс в розовия храст на госпожа Мейсън. В краката ми издрънчава празна кутийка от кока-кола. Вдигам я и ликуващо я пъхвам до опаковката от чипс. Навеждам се над оградата й и забелязвам, че няколко тухли стоят хлабаво на местата си. Нападам ги с дясната си пета и преставам едва когато съм срутила половината стена върху безценните й — и жалки — растения в лехите. „Пада ти се“, казвам си, ликуващо потривайки ръце. Оглеждам се наляво-надясно и се измъквам бежешком, а вятърът отзад подпомага бягството ми.
Обожавам вятъра.
Още от дете, когато татко ни водеше в Корнуол на гости на леля Мо. За мен, малкото момиче, тя беше най-удивителната, екзотична и бляскава жена, която някога съм виждала. Живееше на върха на една канара. Рисуваше, пушеше пурети и понякога я посещаваха изискани мъже, облечени с поло блузи. Решех буйната й рижа коса и палех пурите вместо нея, когато никой не ни гледаше. Това си беше нашата тайна. Никой не знаеше, че ги наричам така. Пуретки.
Най-хубаво беше през зимата. По време на посещенията ни винаги се разразяваха диви, неистови бури, а когато небето подсказваше, че се задават проблеми, татко спираше, накъдето и да се бе запътил, и ме замъкваше до морето. Сядахме на брега и наблюдавахме от опасно близо как вятърът бясно тормози океана. Дъждът ни шибаше като с камшик и бузите ни пламваха, а сребристите свитъци на вълните ставаха застрашително огромни и изхвърляха към нас влачени от водата дървени отломки. Точно когато бурята заплашваше да ни връхлети безжалостно, татко ме вземаше на ръце и двамата се втурвахме нагоре по брега. Мама наблюдаваше със стиснати устни от прозореца на задната спалня, а когато се върнехме, пропити от дъжда и от страхопочтително вълнение, тя вперваше в татко гневен поглед, обзета от едва сдържана ярост. Ако по-голямата й сестра не беше там, за да отнеме малко от разпалеността й, над татко щеше да се разрази буря от упреци, равна по сила на бурята навън. Мама рядко отприщваше гнева си, а когато го правеше, аз се втурвах под кръстосания огън, защото отчаяно исках двамата отново да се сдобрят. Седеше си, сгушена и огорчена, а порцелановите й бузи почервеняваха от ярост. Дори на онази възраст забелязвах, че Мо се въздържа да се намесва. Не искаше да увеличава напрежението. Гледаше по-малката си сестра и се питаше откъде идва целият този гняв, а после отваряше бутилка вино и се опитваше да развесели всички ни.
Обаче дори Мо не можеше да пуши пурети по цял ден, всеки ден, да пие червено вино и толкова да обича живота, че да се съгласява с всичко. Почина точно преди двайсетия ми рожден ден. Не ми позволиха да отида на погребението й.
Все още обожавам вятъра.
Отивам до автобусната спирка по заобиколен път, за да не се налага да минавам по Бридж Роуд, където е пълно със самозвани хулигани. Улицата и те ужасно ме потискат. Вместо това подтичвам редом до две кучета, вирнали муцуни високо на вятъра. Винаги можеш да познаеш какъв е един квартал по кучешките му обитатели. Например в този район, Л-18, улиците са буквално наводнени от крастави създания с неясна порода. Обаче от другата страна на железопътната линия и нагоре към парка, където живеехме преди и където сега живее Шон, кучетата изглеждат добре и се подчиняват. Това е наблюдение на бащата на Джейми. То беше едно от първите неща, които ми каза, когато Джейми ме заведе да се запозная с него и с госпожа Кийли. Аз го попитах съвсем невинно защо кучетата в квартала, дори и кутретата, имат такива свирепи муцуни. Страхотни хора са родителите на Джейми. Само като си помисля за тях, и отново унивам. Имам ужасното предчувствие, че няма да ги видя повече. Че няма да мога просто да се отбия на чай на връщане от университета или да отида да пийна по едно в „Диспенсъри“ заедно с баща му и със старите момчета. След онази нощ, избягвам всякакви контакти с Джейми. Достатъчно е само да си помисля, че е прекарал уикенда с нея на езерата, и се скапвам. Би трябвало да се върне тази сутрин, сигурно в момента кара по М-6. Ръката му лежи в скута, а късогледите му очи греят от щастие. А може би не. Може пък да му е отказала и да зяпа с празен поглед през прозореца, скръстила ръце и усещайки празнота, както аз в момента изпитвам тъга. Не знам от кое ще ме заболи повече.