Силното тропане с линия по дъската е причина студентската глъчка да притихне. Шумът стихва до мърморене, а тълпата от тела, които се стрелкат из стаята, постепенно се превръща в клас. Джако, главният преподавател по литература, стои отпред със своя запазен знак — набърченото си чело — и прокарва ръка през гъстата си руса коса. Изчаква, докато мърморенето утихне, и започва.
— Добре дошли отново на всички. Надявам се лятото ви да е било по-разнообразно от моето. Трябва да осведомя тези от вас, които очакват днес д-р Халам, че тя не е добре. За жалост, няма да видим Джийн този семестър, а може би и през цялата година. Онези от вас, които искат да я посетят или да й изпратят благопожеланията си, нека ме уведомят. Затова курсът ще си поделим аз — огромна въздишка на облекчение залива стаята — и д-р Кенеди.
Стенания и цъкане навсякъде. Всички обичат Джако. Той не е от преподавателите, които се опитват да се сприятелят със студентите си, за да спечелят уважението им. Можете да сте абсолютно сигурни, че когато той поеме някой модул, всички ще положат огромни усилия да предадат домашните си навреме.
— Така че, хайде направо да започваме. Както вече казах, курсът ще бъде разделен на две части, ако бъдете така добри да погледнете в разпечатките, които се раздават в момента. Първите три семинара ще водя аз, а следващите четири — госпожица Кенеди. По отношение на оценките има два варианта…
Харесвам Джако. Когато погледите ни се срещнат, направо се разтапям долу. Той наближава петдесетте, обаче изглежда страхотно. Лицето му сякаш е неподвластно на времето като лицето на Стив Макуин или на Робърт Редфорд — адски са секси. Когато пише нещо на дъската, вените на ръцете му изпъкват от усилието. Има красиви ръце — тънки и набраздени от стегнати мускули. Миналата година мастурбирах в тоалетната, докато си ги представях.
Половин час след началото на лекцията телефонът ми звънва. Едно по едно тъпите им лица се обръщат към мен като разгарящ се огън и понеже стоя отзад съвсем сама, няма кой друг да поеме вината. По лицето ми пробягват топли тръпки. Изчаквам следващите разпечатки да започнат да обикалят залата, след това изваждам телефона от джоба на якето си и го слагам в скута.
Ново съобщение.
От Джейми.
В главата ми започват с пукот да се мятат искри. Има късо съединение, мрежата е претоварена и всичко идва дълбоко от вътрешностите ми. Знам си, просто си знам, че е лошо. Натискам „Прочети“ и глупаво примигвам срещу екрана.
Тя каза „да“!
Подсъзнателно си давам сметка, че Джако е ей там, в далечината и чувам как произнася името ми с мекия си изговор. Продължавам да примигвам срещу екрана.
След това гласът на Джако се извисява, ядосан е, насочен е към мен, а аз не чувам и не мога да дишам. Наляга ме страх, скръб и някакво ново лепкаво усещане. Нещо голямо и опасно. Проправям си път през празната редица възможно най-тихо и най-бързо. Прелитам по стълбите и вратата ме изхвърля насред струя бяла светлина. Спирам за момент, несигурна какво да направя, но краката ме понасят към големия прозорец. Притискам лице към стъклото, заглеждам се към очертанията на града и внезапно усещам как нещо безумно се надига в гърлото ми. Токстет прилича на прекалено емоционално картина — течна, цялата в криволици и безсрамно сантиментална. Виждам автобусите просто като движещи се светли правоъгълници, които преминават по гръбнака на квартала, Принсес Авеню, а зад тях — поток от стоп светлини, който се лее много след като превозните средства са отминали. Преброявам шест покрива от горната страна на авенюто — стария апартамент на Джейми и на Шон. Коремът ми сякаш е кух и съвършено празен.