— Е, какво има, момиче? — изръмжава тя.
Горната й устна се повдига и отдолу се показват едри зъби. Кой знае защо вече не ме е страх от нея.
— Имаш ли къде да отидем?
— К‘во?
— Имаш ли място, където можем да сме заедно?
Вперва поглед в мен. Оглеждам се наляво, надясно, на всички страни. Само нощ, кадифено мека и мъртвешки спокойна.
— На интересна ли ми се правиш? — смръщва се тя още повече.
— Не, съвсем сериозно. Имаш ли къде да отидем?
— На твое място, щях да си обирам крушите, момиченце.
Заставам пред нея. Мисля, че ако застана пред нея, ще промени мнението си.
— Чу ли ме, момиче? Разкарай се!
Все още не мога да се откажа.
— Сигурна ли си? — Опитвам се да снижа изкусително глас: — Парите са си същите, освен това с момиче е много гот. Кой ще разбере?
Ококорва очи презрително и с отвращение. Блъска ме, минава покрай мен и се запътва към улицата, където по врата й пробягва светлината от фаровете на полицейска кола. Ченгетата подминават, без да ни забележат, обаче това я изнервя. Обръща се рязко към мен. Тялото ми се сковава от страх, но тя хуква край мен подплашено. Чак в края на Пърси Стрийт се обръща гневно. В гласа й долавям обида и объркване — звучи по момичешки жално:
— Скапана извратенячка! — крясва и плюе тя. След това изчезва, нощта я поглъща.
Трета глава
Мили
Откакто мама ни напусна, двамата с татко решихме да пазим мълчание по въпроса. Отначало той се опитваше да ме накара да седна, да поговорим, да ми помогне да разбера — всички тези неща, които родителите се чувстват длъжни да направят. При мен нещата не стояха така. Беше различно. Просто тутакси се затворих. Това беше най-големият шок в живота ми. Смаза ме — нищо друго не ме интересуваше. Струва ми се, че сега това устройва татко прекрасно. Все още носи брачната си халка като някакъв скапан белег, обаче ако в къщата ни влезе непознат, изобщо няма да разбере, че мама някога е съществувала.
Само че тя продължава да живее в сърцето и в мислите ми.
Зимните нощи.
Двамата с татко играем карти в дневната. Татко тайничко ми дава да си пийна „Джеймисън“. Мама е в кухнята, приготвя вечерята — припява си нещо различно от песента по радиото. Тримата се смеем и си говорим до късно през нощта.
Тя ни напусна един четвъртък вечерта в края на август. Все още бях на седмото небе от високите си оценки на приемните изпити и от обещанията, които криеха идните седмици и месеци. Беше прекрасна вечер. Слънцето прежуря безмилостно цял ден — беше най-горещият ден в годината, — а когато залезе, обагри улиците в хиляди нюанси на аленото. Седях на покрива на гаража, пафках си един джойнт и наблюдавах как димът се вие носталгично. Погледнах към планините на Уелс и отвъд тях, а красотата на гледката заискри у мен като чаша червено вино. Би трябвало да съм в Манчестър, да уреждам квартирата, учебниците, това-онова — обаче топлината на деня отне собствения ми плам. Можех да отида и на следващия ден. Затова останах на покрива до здрач, когато мракът отне всички цветове от небето и то се превърна в купол от разтопено олово. Никакви звезди. Никаква луна. Само ширнал се катраненочерен мрак. И точно тогава го чух.
Не би трябвало да го има.
Останах горе, когато чух клаксона на такси, предната врата се отвори, затръшна се, токчетата й зачаткаха по алеята, таксито потегли и тихото бръмчене на двигателя заглъхваше, заглъхваше, заглъхваше в нощта. Изчезна заедно с майка ми. Почаках малко таксито да се върне, а когато не стана така, угасих цигарата и влязох вътре.
Дядо седеше на кухненската маса с широко отворени и невиждащи очи, стиснал чаша с бренди. Сепна се, когато ме видя. Не би трябвало да съм тук. Татко се бе надвесил над мивката и пълнеше чайника с вода. Отзад изглеждаше стар колкото дядо. Замотах се в прохода между кухнята и килера. Татко ми направи знак да седна. На масата имаше един плик. Подаде ми го. Скъсах го на четири и го хвърлих в кошчето. Не би могла да съществува никаква причина. Очите на татко горяха уморено и умолително, а по лицето му неочаквано се бяха появили дълбоки бръчки. Не можех да го погледна, не можех да отида при него. Качих се горе, натъпках най-необходимото в един сак и отидох в дома на семейство Кийли.
Господин Кийли ме настани в стаята на момчетата, тримата пихме „Мейксън“ от бутилки и останахме да гледаме мача на Насим. Боксираше се с един млад мексиканец, ужасно пъргав, с бързи и точни удари, обаче му липсваше увереност. Просто не вярваше, че трябва да е на ринга срещу принц Насим. Насим го повали с един ляв трийсет секунди след началото на втория рунд и това беше краят. Онзи се опита да се изправи, преди съдията да преброи до десет, обаче тялото му беше пребито и съсипано. На финалния гонг изражението му ми напомни за изражението на татко в кухнята. Тъжно, но достойно. Пропито от загубата.