Джейми
В момента спирам пред номер шейсет на Хоуп Стрийт и честно казано, не съм особено очарован от това място. В крайна сметка обаче то е едно от любимите на Мили, а аз не съм виждал малката скиталка от дни. Тя на практика живее тук. Аз обаче не мога така. Вадя достатъчно пари във „Форд“ и не съм по-зле от всеки друг скапаняк тук, обаче всеки път се чувствам така. Направо ми иде да се изсера, докато слизам по стълбите, честно. Струва ми се, че някой шибаняк ме следи с поглед и ме разконспирира. Бих предпочел „Еврика“, онова кипърско местенце на Мъртъл Парейд. Там се държат ужасно приятелски и е много приятно. Освен това не е толкова изпаднало. Пълно е с професори и с всякакви други типове от университета на Мили, с приятели от Ливърпулския институт по сценични изкуства, с какви ли не хора. Но в крайна сметка е приятно. Много е земно. Не мога да отрека, че храната тук е направо страхотна, обаче мястото е ужасно претенциозно. Правя го само заради нея.
По позата й мога да отгатна, че здравата се е надрусала. Главата й е клюмнала към рамото, ръцете й са здраво стиснати зад гърба, а дясното й стъпало нервно потропва. Недвусмислен език на тялото. Ясно ми е още преди да се втурне към мен, грейнала в усмивка — която, между другото, скоро се превръща в гримаса, когато се сеща колко съм закъснял. Още преди да усетя миризмата на уиски в дъха й и да изтрия напоен с кока малък сопол от носа й, мога да ви кажа точно какво и колко е взела. Честно казано, малко съм разочарован, че се е докарала до това състояние, без да ме изчака. Нищо на света не може да се сравни с това да се надрусаш бавно и славно заедно с най-добрите си дружки, а разговорът да се лее съвсем свободно, защото пиете с едно и също темпо и сте на една и съща вълна. Очаквах тази вечер с нетърпение, обаче сега мога да ви кажа точно какво ще се случи. Ще хапнем по едно предястие, а след това тя небрежно ще предложи да прескочим основното и да отпрашим към града, а ако й кажа, че не искам, ще започне да се цупи и да прави сцени, а аз ще отстъпя, защото няма да ми се разправя. После тя ще започне да настоява за кока и забележете, че казвам настоява, защото точно така прави, когато се е докарала дотук и си е втълпила нещо, а ако не й намеря, ще изтърси някоя простотия от сорта на:
— Ами добре, тогава май просто ще трябва да взема такси до Гранби Стрийт и сама да си намеря.
Така няма да имам друг избор, освен да замъкна и Шон в града, а той няма да е много доволен, обаче въпреки това ще го направи, пък тя пък ще започне да ме моли и аз да смръкна една линийка:
— Моля ти се, Джейми, съвсем тъничка? Тъкмо ще напериш гребена.
И аз ще отстъпя, само и само да млъкне, обаче при нея няма такова нещо като „само една линийка“, братче? Точно затова напоследък правя всичко възможно да се въздържам, защото иначе се осафервам чак в десет сутринта в кухнята на Мили, дърдорим си пълни глупости, а всеки път, когато река да си тръгвам, тя казва:
— Моля те, моля те, моля те! Само още една. За из път.
Така става три следобед и аз вървя към автобусната спирка, защото таксито, което тя се кълне, че е повикала, така и не се появява, а сърцето ми е натежало от ужас, понеже си знам, че ще ме чакат стотици съобщения от разярената Ан Мари, чийто ден/ уикенд/ живот съм съсипал, и аз винаги се кълна в живота на хлапето, че никога повече няма да смъркам. Никога. Освен това е истинско чудо, че нашият Били изобщо е още жив.
Мили
Кльощава сервитьорка ни отвежда до масата ни. Има красиво лице и крехко тяло, обаче ръцете и брадичката й са покрити с кестеняв мъх. Истински приятел би я предупредил — това просто е грозно. Не ти е приятно да го виждаш — не и на такова място. Настанява ни на маса до прозореца с изглед право към Хоуп Стрийт, кървящото сърце на квартала на червените фенери. Правя несръчен опит да се настаним на по-централна маса, но силно ръгване в ребрата ме кара да замълча.
— Това е най-готиното място в заведението — заявява Джейми, когато най-сетне се наместваме. — Какви ги вършиш?