На шестнайсет положението бе нетърпимо. Самозадоволяването бе единствената му утеха, но дори и то трябваше да се планира като секретна военна операция. Домочадието непрекъснато го следеше. Разбра, че трябва да избяга, макар да му беше трудно да се реши. Като си помислеше, че ще остави цялата любов, която го обгръщаше… но нямаше друг начин. Обожанието бе започнало да го задушава. Бягството беше единственият изход, единственият начин да стане истински мъж.
Замина в една неделна нощ през декември 1974 и два дни по-късно се озова в Атина, измръзнал, уморен, гладен и убеден, че е направил грешка. Притеснен, че семейството му е хукнало по петите му. Нямаше представа какво трябва да прави, как да си намери работа, нито дори къде да търси. Скиташе из града, премръзнал в тънките си памучни панталони и риза, само с една мушама да го пази от хапещия, мокър снежец. Накрая се подслони във входа на някакъв голям блок и стоя там, докато една кола спря и от нея излязоха две жени в кожени палта. Приказваха си и се смееха. Инстинктът му го накара да привлече вниманието им. Изкашля се шумно и погледът на едната спря върху него. Жената се усмихна мило и примигна, с което показа безпомощна уязвимост.
— Да? — попита тя. — Искате автограф?
Винаги бе реагирал бързо и сега не се поколеба да отвърне.
— Пътувах три дни, за да получа автограф от вас!
Нямаше никаква представа коя е тя. Виждаше, че е красива, с меки руси коси, стройна фигура под коженото палто и приятна усмивка. Тя приближи и Нико усети аромата на парфюма й. Уханието му напомни дома.
— Изглеждате уморен — каза жената. Гласът й му се стори вълшебен, трептящ и успокояващ.
Не отговори. Просто я погледна с черните си очи. Тя взе ръката му и каза:
— Ела, ще получиш нещо за пиене и топли дрехи.
Казваше се Лиз Мария Андроти. Беше прочута оперна певица, разведена и изключително богата. Освен това бе най-чудесният човек, който Нико бе срещал. Само след няколко дни станаха любовници, той на седемнайсет, тя — на трийсет и три. Научи го да я люби така, както винаги бе искала, той слушаше, възприемаше и бележеше успехи.
— Боже, Нико! — възкликваше тя в мигове на екстаз. — Ти си най-добрият любовник, който някога съм имала!
Благодарение на нейното обучение той наистина стана такъв.
Приятелите й бяха скандализирани и непрекъснато я предупреждаваха:
— Та той е само момче!
— Ще избухне скандал.
— Публиката ти никога няма да го понесе!
Лиз Мария се присмиваше на възраженията им.
— Той ме прави щастлива — казваше тя. — Той е най-хубавото нещо, което ми се е случвало.
Нико изпрати кратко съобщение на семейството си, че е добре, има работа и ще пише скоро. Прати и известна сума от парите на Лиз Мария. Тя настояваше и всеки месец проверяваше дали е изпратил парите. Осъзнаваше колко мъчително трябва да е било за тях да го загубят. Той наистина бе чудесно момче.
Ожениха се на двайсетия му рожден ден. Искаха дискретна церемония, но в църквата се появиха всички фоторепортери на Гърция и малкото тържество се превърна в луд цирк. В резултат семейството му най-после разбра къде е скъпият блуден син, довтаса в Атина и раздуха още повече скандала, който Лиз Мария толкова се бе опитвала да избегне. Нищо не можеха да направят, разбира се. Беше твърде късно. Освен това Нико и Лиз бяха щастливи заедно.
Деветнайсет години минаха в това състояние на безметежно щастие. Разликата във възрастта не ги притесняваше. Само пресата вдигаше голям шум.
Нико израсна от непохватен младеж в изискан светски мъж. Придоби вкус към хубавите неща, още повече Лиз Мария имаше възможност да си го позволи. Живееха като милионери.
Нико дори не мислеше да започва работа, не му се и налагаше. Пътуваше навсякъде с Лиз Мария, тя го научи на отличен френски, немски и италиански. Понякога Нико опитваше да играе на световната борса, от време на време дори успяваше. Научи се да кара ски, сърф, състезателен автомобил, да язди кон, да играе поло. Стана експерт по бридж, табла и покер. Превърна се в изискан познавач на вина и ястия. Беше верен и все по-добър любовник на прочутата си съпруга. Отнасяше се с нея като с кралица до деня, когато тя почина от рак през 1969 г. на петдесет и пет години.
Той остана объркан и самотен в един свят, внезапно опустял без любимата му. Беше трийсет и девет годишен и за пръв път в живота си се чувстваше самотен. Имаше всичко, тя му бе завещала цялото си състояние, но то всъщност не значеше нищо.
Нямаше сили да остане нито в къщата им в Атина, нито във вилата на острова, нито в парижкия им апартамент. Продаде всичко: четирите коли, скъпоценните бижута, къщите.