— Разбира се, че не сте, мадам… има обаче случай, когато… хм… хората нагласят нещата. Застраховки… разбирате ме…
Очите й пламнаха.
— Да не се опитвате да намеквате, че сама съм нагласила всичко това?
В този крайно неподходящ момент детектив Сламиш примигна.
— Ах ти, дребен нещастник! — изкрещя Фонтен. — Ще ви отнема значката за нахалството.
Сламиш се изправи бавно, пръдна отново и се опита да се извини.
— Марш оттук — беснееше Фонтен. — Не искам да се занимавате с моя случай. Като разкажа на съпруга си за вашите обвинения…
Детективът се потътри към вратата. Има дни, в които просто не си струва да ставаш от леглото.
Фонтен прекара пет кошмарни часа, неудобно настанена в хотел „Пиер“. Слава богу, бижутата й стояха заключени в банков сейф — предпазна мярка, на която я бе научил Бенджамин. Що се отнася до апартамента, и бездруго имаше нужда от нови мебели. А и дрехите… Новият гардероб не беше проблем, а и за щастие застраховката покриваше щетите. Е, да, налагаше се да прекара някоя и друга нощ в „Пиер“, докато се съвземе и купи някои неща. После идваше ред на Лондон, „Хобо“… и подреждането на живота.
3
Бърни Даръл беше разведен от четири месеца, два дни и дванайсет часа. Знаеше го така точно, защото бившата му съпруга Сузана непрекъснато го уведомяваше за това, както и че между другото басейнът се е запушил, ферарито е блъснато, детето страда за него и толкова ли няма вкус, че да го видят в „Пипс“ с друга жена? Толкова скоро? Как според него се чувства тя?
Никога нямаше да успее да разбере жените. Двамата бяха прекарали пет жалки години, въпреки че клюкарските колони непрекъснато ги изкарваха идеалната двойка — Сузана Брент, млада актриса, дъщеря на прочутия певец и актьор Карлос Брент, предполагаем мафиот, и Бърни Даръл, магнат в звукозаписната индустрия. Магнат! Той! Та това беше нелепо! Само той знаеше какви усилия му струваше да й осигурява стандарта, на който бе свикнала, при това не винаги успяваше. В тези случаи тя, разбира се, обясняваше как добре се справя с всичко нейният татко.
И така до сутринта, в която Бърни си стегна куфара, метна го в багажника на сребристото си порше и избяга. Оттогава Сузана не беше спряла да го моли да се върне. Бърни не беше разумен мъж, но този път по изключение реши да послуша приятелите си, които го предупреждаваха, че да се върне, би означавало да поднесе на Сузана главата си на тепсия. Колкото по-далече беше от нея, толкова по-добре осъзнаваше колко е вярно това.
Беше щастлив, че има приятел като Нико Константин. Той го покани да се нанесе в къщата му и да остане колкото време пожелае. Бяха минали седем месеца, откак се настани при Нико, който му допадна дотам, че нямаше желание да си търси нова къща.
Нико беше неговият идол и той му подражаваше, макар и с незадоволителен резултат. На двайсет и девет години, Бърни бе строен и атлетичен. Спортуваше много: тенис, джогинг, гимнастика. Освен това обаче пушеше марихуана, смъркаше кокаин и пиеше на провала. Нико стоеше надалеч от наркотиците и Бърни все се заричаше да ги спре, но винаги нещо се случваше. Той имаше нужда от тях, за него дрогата бе социално задължение. Като шеф на звукозаписна компания на Западното крайбрежие нямаше как да дефилира в модното общество и да отказва това удоволствие. Би било равнозначно на професионално салтомортале.
Опитваше се да имитира стила на обличане на Нико, но костюмите му никога не прилягаха така добре, а и с ризите все нещо се случваше. Изглеждаше добре, но само докато стоеше встрани от Нико.
Не беше грозен, но не се отличаваше кой знае с какво, имаше коронки по зъбите, лош дъх, накъдрена коса и малък пенис. Беше задължен на Сузана, че дори по време на най-грозните им скандали премълчаваше този факт.
Сега Бърни пътуваше със самолета за Лос Анджелис и се чудеше как да обясни на Нико за Чери. Нико я беше оставил, и то само преди седмица, с традиционните рози, диамантено бижу и добре отрепетирана реч как я напуска за нейно добро и колко щастлива ще бъде без него. Какъв артист! Най-добрият! Неповторимият прелъстител. Винаги когато изоставяше момичето, успяваше да му внуши, че то всъщност го напуска. Колко умно! За седем месеца Бърни беше гледал представлението шест пъти. Момичетата до едно бяха млади, ослепително красиви и бляскави — и всички си отиваха, без да оставят следа. Нико беше прав, че без него ще са по-добре (макар че те не винаги го съзнаваха). След раздялата оставаха добри приятели, носеха подарените им бижута „Картие“ (обикновено пеперудка или мишле) и говореха за него с възхита.