— Джо, много добре знаеш, че никога няма да ти върнат разрешителното. Освен това имаш ли три хиляди долара месечно за мен?
— Първо, за частни разследвания не ми е необходимо разрешително. Второ, твоята заплата е моя грижа. Знаеш, че като кажа нещо, го правя. Какво ще кажеш да наемем офис близо до старото ни място в Ийст Чипиуа?
Арлен се засмя отново.
— Ийст Чипиуа се аристократизира. Изобщо няма да го познаеш. Спретнати бутици, ресторанти за деликатеси, магазини за вина и сирена. Наемите хвръкнаха до небето.
— Виж ти. Е, можем да наемем офис близо до центъра. Мисля, че и мазе ще ни свърши работа, стига да има два-три телефона и електричество.
Арлен излезе от магистралата, плати пътната такса и пое на юг.
— Къде искаш да те оставя?
— В Мотел 6 или в нещо евтино близо до Чийктуага.
— Защо точно Чийктуага?
— Защото сутринта ще трябва да ми дадеш колата си на заем и реших, че ще ти е по-удобно да ме вземеш на път за работа. Утре можеш да им кажеш, че напускаш, и да си събереш багажа. Аз ще мина малко след обяд и отиваме да търсим офис.
Арлен запали втора цигара.
— Страшно си деликатен, Джо.
Курц кимна.
3.
Орчард Парк се намираше на едно възвишение до стадион „Билс“. Колата на Арлен — въпреки че беше най-прост „Буик“ — беше с нова навигационна система със зелен екран и Курц така и не успя да я включи. Но помнеше пътя, а освен това, ако толкова му се наложеше, разполагаше и с една стара пътна карта. Само се чудеше какво, по дяволите, беше станало с чувството за ориентация на хората през последните десет години, щом за да намерят пътя, им бяха нужни всичките тези електронни дивотии.
Повечето къщи в Орчард Парк принадлежаха на средната класа и на хора малко над нея, но имаше и истински палати с каменни огради и железни врати. Курц спря пред един такъв, съобщи името си по домофона и получи отговор да изчака. Камерата над вратата беше престанала да се върти във всички посоки и сега се взираше право в него. Курц не й обърна внимание.
Вратата се отвори и пропусна трима културисти в сини сака и сиви панталони.
— Можете да оставите колата си тук — каза най-мекосърдечно изглеждащият от тримата и махна на Курц да слезе от колата.
Претърсиха го за оръжие много щателно — дори между краката — след което го накараха да разкопчае ризата си, за да го проверят за подслушвателни устройства. После го качиха на една количка за голф и подкараха по дългата вита алея към къщата.
Курц не се впечатли много от външния й вид. Най-обикновена тухлена крепост, с малко повечко съоръжения за охрана от обичайното. В единия й край имаше гараж поне за четири коли, но въпреки това на алеята имаше и ягуар, мерцедес, хонда S2000 и кадилак. Шофьорът в синьото сако спря количката за голф и другите двама юначаги поведоха Курц към басейна зад къщата.
Вече беше октомври, но басейнът все още беше пълен и във водата нямаше опадали листа. До масата при басейна седяха двама мъже — един доста възрастен в шарен памучен халат и друг, оплешивяващ, на средна възраст, със сив костюм. Пиеха кафе от изящни крехки порцеланови чаши. Когато Курц и пазачите му се появиха, оплешивяващият тъкмо допълваше чашите от сребърна кана. На няколко крачки зад възрастния мъж стоеше четвърти бодигард със събрани пред слабините ръце и тесни панталони и поло под синьото сако.
— Заповядайте, господин Курц — каза възрастният мъж. — Извинете ме, че не ставам. Боли ме една стара рана.
Курц седна.
— Кафе? — попита мъжът.
— Да, благодаря.
Плешивият му наля, но с физиономия, която повече от ясно говореше, че не е лакей. До масата стоеше скъпият му метален куфар.
— Аз съм Байрън Татрик Фарино — каза възрастният мъж.
— Знам кой сте — отвърна Курц.
Старецът се усмихна.
— Как ви е малкото име, господин Курц?
— На малки имена ли ще минаваме, Байрън?
Усмивката изчезна.
— Мери си приказките, Курц — каза плешивият.
— Затваряй си устата, консилиере — отвърна Курц, без да сваля очи от възрастния мъж. — Срещата е между мен и господин Фарино.
— Точно така — каза Фарино. — Но вие сте наясно, че тя е една чиста любезност от моя страна и нямаше да се състои, ако не ми бяхте… ъ-ъ… оказали услуга във връзка със сина ми.
— Ако не бях спасил Скаг Малкия от Али и бандата му, които щяха да му се изредят в задника в банята. Да, пак заповядайте. Само че тази среща е по работа.