— Нямам представа. — Арлен погледна полицейската служителка право в очите.
— Името Джеймс Уолтър Херон говори ли ви нещо?
Арлен поклати глава.
— Това… ли му е името?
— Да — отвърна О’Тул. — Въпреки че целият град го знае като Кътър. Това не ви ли говори нищо?
Арлен отново поклати глава.
— И никога не сте го виждали?
Арлен остави чашата с водата.
— Вече го казах на още шестима полицаи. Не познавам този човек. Дори да съм го виждала някъде по улиците… кой би могъл да го познае с всички тези изгаряния?
О’Тул скръсти ръце.
— Да имате някаква представа къде е получил тези изгаряния?
Арлен поклати глава и отмести поглед.
— Съжалявам, госпожо Димарко. Знаете, че един от тестовете, които направиха нашите офицери, ще потвърди дали точно вие сте стреляли с пистолета.
Арлен погледна първо ръката си, след това О’Тул, и каза:
— Ами добре. Тогава поне ще се убедите, че Джо няма нищо общо с това.
— Да знаете къде можем да открием Курц? — попита О’Тул. — При положение, че това е неговият офис, ще трябва да му зададем няколко въпроса.
— Не знам къде е. Каза, че следобед имал среща, но не знам нито къде, нито с кого.
— Кажете му да ни се обади веднага щом се свържете с него.
Арлен кимна.
Един от цивилните детективи се приближи до тях с очилата за нощно виждане, сложени в найлонов плик.
— Госпожо Димарко? Може ли още един въпрос, ако обичате?
Арлен зачака.
— Казвате, че нападателят е бил с това, когато е влязъл в мазето.
— Не. — Арлен си пое въздух. — Не съм казала такова нещо. Казах на колегите ви, че… човекът… ги извади от джоба на шлифера си и ги вдигна към очите си.
— Преди или след като счупи крушките с чадъра? — попита детективът.
Арлен успя да изобрази усмивка.
— Освен крушките нямаше друго осветление. Не бих могла да го видя, че изважда това от джоба си, след като счупи крушките, нали?
— Да, всъщност не сте могли. Но щом е било толкова тъмно, как сте видели накъде да стреляте?
— Аз не го виждах — отвърна съвсем честно Арлен. — Но усещах миризмата му и го чувах… и го усещах как се приближава към мен. — Тя се разтрепери отново и офицер О’Тул докосна ръката й.
Детективът подаде очилата на помощника си и потърка брадичката си.
— Сигурна съм, че не беше с тях, когато го забелязах на монитора — каза Арлен.
— Да — отвърна ченгето. — Прегледахме касетата със записа. — После се обърна към О’Тул. — Това е от арсенала в Дънкирк. Току-що са прочистили склада до университета, където Кибунте е държал стотици крадени оръжия. Добре че ни съобщиха за склада преди Кървавите да обявят война на всички, иначе Бъфало щеше да заприлича на Бейрут в кофти ден.
О’Тул кимна, очевидно притеснена да говори пред Арлен.
— Готова ли сте да дойдете с нас в управлението, госпожо Димарко? — попита полицаят.
Арлен прехапа устни.
— Арестувана ли съм?
Полицаят се засмя.
— Затова че сте видели сметката на тип като Кътър, след като е убил поне трима души само днес следобед? Ще се изненадам, ако кметът не ви даде медал… — Той замълча, защото долови погледа на О’Тул. — Не, госпожо Димарко — заяви с по-официален тон, — поне засега не сте арестувана. Естествено, ще има разследване и тази вечер ще се наложи да отговорите на доста въпроси и да бъдете на разположение на следователите в близките дни, но съм сигурен, че ще си бъдете вкъщи до… — той си погледна часовника — о, най-късно до единайсет.
— Добре — отвърна Арлен. — Искам да гледам новините. Може там да обяснят какво е станало.
40.
Беретата на Датчанина не помръдваше, дулото й сочеше гърдите на Курц.
София засмука палеца си и се нацупи.
— Джо, имаш ли представа какво става в момента.
Курц се огледа.
— Прилича ми на последната сцена от „Хамлет“.
Устните на Датчанина потрепнаха в нещо като усмивка.
София извади пръста от устата си.
— Не ми казвай, че си гледал „Хамлет“, Джо.
— Гледам всички филми с Мел Гибсън.
София въздъхна.
— Това, което се случва, Джо, е, че ти остава още половин минута живот.
Курц нямаше коментар.
— А можеше и да не става така — продължи тя. — Защо не ме остави да те чукам и нещата да продължават като досега?