— Да, всичко това е съвсем вярно. Следователят подскочи.
— Тогава не разбирам защо заблудихте правосъдието? Защо скрихте онова, което сте имали пълно право да извършите при законна самозащита?
— От двайсет години Дювал работеше при мен — отвърна графът. — Аз му вярвах. Ако по някакви причини ми е изменил, не бих искал постъпката му да стане известна.
— Съгласен съм, но вие трябвате…
— Аз мисля другояче. Докато никого не обвиняваха в това престъпление, имах пълно право да не посочвам онзи, който е едновременно виновник и жертва. Той загина. Смятам, че смъртта е достатъчно наказание за него.
— Но сега, господин графе, сега, когато истината стана известна, вие можете да говорите!
— Да. Ето две чернови от писма, написани от него до съучастниците му. Извадих ги от неговия портфейл няколко минути след смъртта му.
— Какво го е подтикнало да извърши тази кражба?
— Идете в Диеп, улица Бар № 8. Там живее някоя си госпожица Вердие. Дювал се е запознал с нея преди две години и е извършил кражбата, за да задоволи нуждата й от пари.
И така, всичко се изясняваше. Драмата излизаше от сянката и постепенно се показваше в истинската си светлина.
— Нека продължим — предложи господин Фийол, след като графът излезе.
— Изчерпих почти целия си материал, който се намираше на мое разположение. Край — засмя се Ботрьоле.
— А беглецът, раненият?
— За него знаете толкова, колкото и аз… Видяхте следите му по тревата край манастира… знаете…
— Да, зная… Но след това са го взели и бих искал да зная нещо за странноприемницата…
Ботрьоле се засмя.
— Странноприемницата ли? Тя не съществува. Това е просто измислица, за да се насочи правосъдието по лъжлива следа. При това много умна измислица, защото постигна целта си.
— Обаче доктор Дьолатър твърди…
— Именно, но не трябва да му се вярва. Той дава само най-повърхностни сведения за своето приключение. Не иска да каже нищо, което би могло да издаде пациента му. И изведнъж насочва вниманието на правосъдието върху някаква странноприемница. Бъдете сигурен, че цялата история му е наложена под страх от жестоко отмъщение. Той има жена и дъщеря. И много ги обича, за да ги изложи на отмъщението на бандата. Ето защо ви даде „най-точни“ сведения.
— Така точни, че никой не може да намери странноприемницата.
— Така точни, че вие не преставате да търсите ранения, а в това време вниманието ви е отвлечено от единственото място, което той не е напускал поради раната си — развалините на старото абатство.
— Но там вече няма никакви развалини! Само остатъци от стени и няколко колони.
— Той се е скрил там — уверено изрече Ботрьоле. — Натам трябва да насочите издирванията си! Там ще намерите Арсен Люпен!
— Арсен Люпен! — скочи на крака господин Фийол. Настъпи почти тържествено мълчание, в което сякаш още продължаваше да звучи прочутото име. Арсен Люпен! Възможно ли бе?
Ганимар не се помръдна.
— Разбира се, вие сте съгласен с мен, нали? — обърна се към него Ботрьоле.
— И още как! — отвърна инспекторът.
— И нали не се съмнявате, че именно той е организирал цялата акция?
— Да. Кражбите на Арсен Люпен се различават една от друга, както едно лице от друго. Човек трябва да си отваря очите.
— Вие мислите… мислите… — повтаряше господин Фийол.
— Дали мисля? — извика младежът. — Ето ви едно малко доказателство: с какви инициали си пишат съучастниците? А. Л. Н. — с други думи казано, първата буква на Арсен и първата и последната буква на Люпен.
— Нищо не се изплъзва от вниманието ви! — обади се Ганимар. — Честна дума, вие сте славно момче и аз слагам оръжие.
Ботрьоле се изчерви от удоволствие и стисна ръката на инспектора, която той му протегна. Тримата се приближиха до балкона и загледаха развалините.
— Значи той е още там? — прошепна господин Фийол.
— Там е — с глух глас отвърна Ботрьоле. — Там е от момента, когато е паднал.
— Какво е доказателството ви за това?
— Доказателство? Неговите съучастници ни го дадоха. Още същата сутрин един от тях, преоблечен като файтонджия, ви е докарал тук…
— За да вземе вещественото доказателство — каскета.
— Да, но главно да види какво е станало с началника му. Той сигурно е знаел къде се намира скривалището. Видял е, че положението на началника му е безнадеждно, силно се е обезпокоил и е написал непредпазливата си бележка: „Тежко и горко на госпожицата, ако е убила началника!“
— Неговите приятели може да са го прибрали след това?
— Кога? Вашите хора не са напускали развалините. И после, къде биха го пренесли? Най-много на неколкостотин метра, защото един умиращ не се пренася на голямо разстояние… В такъв случай щяхте да го намерите. Не, той е там. Приятелите му не биха могли да го скрият на по-сигурно място. Там са завели доктора, когато полицаите се затичаха към пожара като деца.