— Сигурен ли сте, че това е книгата?
— Ето първата страница… Какво има на първата страница?
— Ето: „Цялата истина, казана за пръв път. Сто екземпляра, напечатани от мен за съда.“ Така, така — прошепна Масибан с променен глас, — това е екземплярът, измъкнат от огъня! Това е книгата, която Людовик XIV е осъдил и хвърлил в огъня!
Започнаха да я прелистват.
Изведнъж Ботрьоле спря. Документът! На една страница той видя петте реда тайнствени точки и числа. С един поглед разбра — текстът е същият като онзи, който е изучавал вече неведнъж. Същото разположение на знаците… същите интервали, които позволяваха да се отдели думата „госпожици“ и да се определят поотделно двете думи: „Кухата игла“. От книгата липсваха две страници.
— Откъснати са! Ето откъде!…
Ботрьоле трепереше от гняв и разочарование. Масибан се наведе:
— Вярно… Следите изглеждат съвсем пресни. Листът не е отрязан, а откъснат… изтръгнат със сила…
— Но кой е направил това? — изпъшка Изидор. — Някой слуга?
И се обърна към барона:
— Вие не подозирате ли някого, господине?
— Може да попитаме дъщеря ми.
— Да… да, така…
Господин Дьо Велин позвъни па камериера. След няколко минути влезе госпожа Дьо Вилмон, млада жена с измъчено и примирено лице. Ботрьоле веднага я запита:
— Госпожо, вие ли намерихте тази книга в библиотеката? Прочетохте ли я?
— Да, снощи.
— Когато я четохте, липсваха ли тези две страници?
— О, не, не — отговори тя твърде учудена, — не липсваше никаква страница.
— Все пак са откъснати…
— Но книгата не е напускала стаята ми тази нощ.
— А тази сутрин?
— Тази сутрин, когато съобщиха за идването на господин Масибан, аз я донесох тука.
— И после?
— После… не знам… освен ако… но не…
— Какво?
— Тази сутрин… Жорж… синът ми… Жорж си игра с книгата…
Тя бързо излезе, придружена от Ботрьоле, Масибан и барона. Детето го нямаше в стаята. Търсиха го навсякъде. Най-после го намериха да играе зад замъка. Но и тримата изглеждаха така развълнувани, че то започна да пищи.
Всички тичаха насам-нататък. Разпитваха слугите. Настъпи неописуема суматоха.
И на Ботрьоле се стори, че истината пак му се изплъзва, както водата изтича между пръстите. Направи усилие да се овладее, улови под ръка госпожа Вилмон и последван от барона и Дьо Масибан, я отведе в салона.
— Две страници от книгата са откъснати… но вие сте ги чели, нали, госпожо?
— Разбира се. Четох ги с голямо любопитство. Тези две страници особено ме поразиха с интересните си разкрития.
— Тези разкрития имат изключителна важност. Кажете, моля ви се, Кухата игла…
— О! Това е много просто: Кухата игла ще рече…
В този момент влезе слугата.
— Писмо за госпожата…
— Така ли… но нали раздавачът мина…
— Донесе го едно момче.
Госпожа Вилмон отвори писмото, прочете го, протегна ръка към сърцето, готова да падне, неочаквано посиня и се вцепени.
Писмото падна на пода. Изидор го вдигна и дори без да попита, го прочете:
„Мълчете… иначе синът Ви не ще се събуди…“
— Синът ми… синът ми… — заеквате тя, съвсем отпаднала.
Ботрьоле я успокои.
— Това е лоша шега… кой би имал интерес?
— Освен ако не е Арсен Люпен — обади се Масибан.
— Моля ви, госпожо, съвземете се… няма никаква опасност… Вратата се отвори отново. Влезе слугинята. Изглеждаше развълнувана.
— Господин Жорж… господин Жорж.
Изведнъж всички сили на майката се възвърнаха. Тя се спусна по стълбите, премина през вестибюла и хукна към терасата. Там, в един фотьойл, малкият Жорж лежете неподвижен.
— Той заспа внезапно, госпожо — обясни слугинята. — Исках да го отнеса в стаята му. Но той вече спеше и ръцете му… ръцете му бяха студени.
— Студени! — пошепна майката. — Да, студени са… Боже мой, Боже мой… дано се събуди!
Ботрьоле пъхна ръката си в джоба на панталона, стисна дръжката на револвера, измъкна го и стреля срещу Масибан.
Масибан, който следеше движенията на младия човек, избегна куршума. Изидор се спусна към него и викна на слугите:
— Дръжте го… това е Люпен!…
Двамата паднаха върху един от плетените столове. След седем-осем секунди Масибан стана и остави Изидор зашеметен и без револвер.
— Добре… отлично… не мърдай… Не можа да ме познаеш лесно…
Изправи се, стъпи самоуверено на крака, ухили се на тримата смаяни слуги и учудения барон.
— Изидор, ти направи глупост… Ако не им беше казал, че съм Люпен, те щяха да се хвърлят отгоре ми. И, дявол да го вземе, с такива смелчаци щях да видя доста зор! Един срещу четирима!
Приближи се към тях.
— Е, деца, кротко… няма да ви направя нищо лошо… Кротко… ето, вземете бучка захар… А ти трябва да ми върнеш стофранковата банкнота. Да, да, познах те, нали на теб дадох преди малко да занесеш писмото на господарката си… Предател!