Проучи, прерови Монвилие, Сен Ромен, Октевил и Гоневил.
Хлопате вечер по вратите на селяните за подслон. След вечеря пушеха и разговаряха. Искайте да му разказват приказките, които те си разправяха през дългите зимни нощи. И винаги задаваше въпроса:
— Легендата за Кухата игла? Не я ли знаете?
Нищо. Никаква легенда, никакъв спомен.
Един ден мина през хубавото село Сен Жуан, което се намираше над морето, и слезе между камънаците до брега.
След това се изкачи пак на платото и тръгна към долината Брюнвал, към нос Антифе, към заливчето Белплаж. Вървеше весело и леко, уморен, но щастлив от живота. Дори забрави за Люпен и мистерията на Кухата игла, за Виктор и Холмс. Загледа се в синьото небе, в изумруденото море, блеснало на слънцето. Привлякоха го правилни склонове и останки от тухлени стени, които му заприличаха на останки от римски лагер. После забеляза нещо като малка крепост, построена по подобие на старинно укрепление и разположена на един нос, почти откъснат от брега. Над островърхата готическа врата, затворена със стара ръждясала ключалка, прочете думите:
Не се опита да влезе, зави надясно и след като се спусна по малък склон, стигна до пътека, която извиваше по скалист ръб и бе оградена с дървени перила. На края имаше пещера, малка по размери и приличаща на караулна будка на върха на скалата над морето.
В средата на пещерата човек едва можеше да се изправи. По стените се кръстосваха надписи. Квадратна дупка, пробита в камъка, представляваше прозорец към сушата, срещу укреплението Фрефосе, чиято назъбена корона се виждаше на тридесет-четиридесет метра. Изидор хвърли раницата си и седна. Денят бе тежък и уморителен. Задряма за миг.
Хладният вятър, който духаше в пещерата, го събуди. Няколко минути стоя неподвижен, с помътнели очи. Опитваше се да събере натежалата си мисъл. Поопомнил се, щеше да стане, когато му се стори, че очите му, неочаквано втренчени, разширени, виждаха… По тялото му преминаха тръпки. Усети, че в корените на косите му се образуват капки пот.
— Не… — прошепна. — Това е халюцинация…
Коленичи и се наведе. Две грамадни букви, всяка може би по една стъпка, се показаха, изрязани върху гранита на пода.
Двете букви, издялани грубо, изтъркани от вековете, се оказаха Г и Ф. Две букви от документа!
Слезе по стръмната пътека, бързо се запъти към овчаря, стадото на когото пасеше по височината.
— Тази пещера там… тази пещера…
Устните му трепереха и не намираше думи. Овчарят го гледаше учуден. Най-после Изидор попита:
— Онази пещера… вдясно от крепостта… как се казва?
— А! Всички от Етрета й викат „Госпожиците“.
— Какво?… Какво?… Какво казахте?
— Това е Стаята на госпожиците.
Изидор за малко не подскочи от изненада. Госпожиците! Една от думите, една от двете познати думи в документа!
Сега документът изплува пред него с истинския си смисъл! Стаята на госпожиците… Етрета…
Овчарят изсвири на кучето си и се отдалечи.
Като остана сам, Ботрьоле се върна към крепостта. Почти я бе отминал, когато изведнъж залегна и се скри зад една стена.
„Ами ако той ме наблюдава? Ако съучастниците му ме наблюдават?“
С пълзене се покатери на брега.
Пред него, сред морето, се издигаше грамадна скала, висока повече от осемдесет метра, колосален обелиск, исполински зъб на морско чудовище. Бяла като брега, с калносива белота, страшната скала бе нашарена от хоризонтални линии в резултат на работата на вековете. Тук-там се виждаше пукнатина, извитост и изведнъж малко пръст, трева, листа.
Скалата изглеждаше страшна, неразрушима. Пред нея бесният пристъп на вълните и бурите не означаваха нищо.
Ноктите на Изидор се впиваха в земята като на диво животно, готово да скочи върху плячката си. Очите му проникваха в грапавата кора на скалата, в кожата, в плътта й. Той я докосваше, пипаше, опознаваше, обладаваше…
Внезапно Изидор притвори очи и конвулсивно притисна челото си. Там, почти над Иглата на Етрета, под крайния връх, около който се въртяха чайките, от една пукнатина се процеждате пушек като от невидим комин, издигаше се като бавни спирали в спокойния, привечерен въздух.
Глава девета
СЕЗАМ, ОТВОРИ СЕ!
Иглата на Етрета е куха!
На четиридесет-петдесет метра от тази импозантна арка, която наричат Долната врата и се спуска от височината на брега като колосален клон на дърво, за да хване корени в подводните скали, се издига грамаден конус от варовик. Той прилича на изострена шапка, поставена над празното пространство!
Дивно откритие! След Люпен и Ботрьоле откри тайната, която датираше от преди повече от двадесет века!