— Раненият сигурно се е присъединил към съучастниците си.
— Това е невъзможно! — извика Виктор. — Когато стигнах тук, госпожицата и Албер още го виждаха.
— Тогава трябва да е някъде! Вътре в замъка или вън от него!
— Той е тук! — упорито повториха слугите.
Следователят вдигна рамене и тръгна към замъка. Работата по разследването не напредваше. Кражба, при която нищо не бе откраднато, невидим пленник… — човек нямаше за какво да се залови!
Времето напредваше. Граф Дьо Жевър покани двамата представители на властта и журналистите на обяд. Обядът мина мълчаливо. После господин Фийол се върна в салона и започна да разпитва слугите. Разнесе се тропот от конски копита и след минута в салона влезе пратеният в Диеп полицай.
— Видяхте ли шапкаря? — нетърпеливо извика следователят, като искаше по-скоро да се добере до нещо.
— Да. Каскетът е бил продаден на един файтонджия, който спрял пред магазина и попитал дали не могат да му продадат жълт кожен каскет за един негов клиент. Останал бил само този. Купил го, без да пита дори за номера му, и заминал. При това много бързал. Карал нает файтон.
— Кога е станало това?
— Тази сутрин в осем часа.
— Тази сутрин ли? Какво ми дрънкате? Това е невъзможно, защото снощи е бил намерен в парка. Следователно е бил купен по-рано.
— Тази сутрин, тъй ми каза шапкарят.
Всички се объркаха. Поразен, следователят се мъчеше Да разбере как стоят нещата. Изведнъж скочи, озарен от някаква идея.
— Повикайте файтонджията, който ни докара тази сутрин! Полицаите бързо отидоха в конюшнята. След малко се върна само единият от тях.
— Къде е файтонджията?
— Обядвал в кухнята и… след това изчезнал.
— Заедно с файтона?
— Не. Заел от коняря велосипеда под предлог, че ще посети някакъв роднина в Увил. Ето каскета и палтото му.
— Но той не е заминал гологлав, нали?
— Не, извадил от джоба си каскет от жълта кожа и го нахлупил.
— От жълта кожа? Не е възможно, защото той е тук!
— Наистина, но неговият бил като този. Помощник-прокурорът се усмихна.
— Да… Два каскета… Единият, който представлява единствената улика, е заминал върху главата на фалшивия файтонджия, а другият, който не ни трябва, е в ръцете ни. Тарикат! Добре ни изигра!
— Заловете го! Доведете го тук! — развика се господин Фийол.
— Той е вече далече — забеляза помощник-прокурорът.
— Трябва да бъде заловен, колкото и да е далече.
— Вярно, господин следовател, но все пак аз мисля, че усилията ни трябва да бъдат съсредоточени тук. Прочетете тази бележка, което намерих в палтото на файтонджията.
И помощник-прокурорът подаде на господин Фийол листче, сгънато на четири. На него с груб почерк с молив пишеше следното:
„Тежко и горко на госпожицата, ако е убила шефа ни!“
Това съобщение предизвика силно вълнение.
— Предупредени сме! — промърмори помощник-прокурорът.
— Господин графе, моля да не се безпокоите — каза следователят. — А вие още по-малко, госпожице. Полицията е тук и аз отговарям за вашата сигурност. А колкото до вас, господа — обърна се към двамата репортери, — разчитам на вашата дискретност. Само на мен дължите присъствието си на това следствие и зле ще ми се отплатите, ако…
Изведнъж млъкна, поразен от някаква мисъл, погледна младите хора, приближи се до единия от тях и попита:
— В кой вестник работите?
— В „Журнал дьо Руан“.
— Имате ли служебна карта?
— Ето я.
Документът се оказа напълно редовен. Господин Фийол се обърна към другия репортер:
— А вие, господине, от коя редакция сте?
— Боже мой, аз пиша в много вестници…
— Служебната ви карта?
— Нямам.
— Как така?
— За да ви издаде една редакция карта, трябва редовно да работите в нея, а аз съм само сътрудник. Предлагам материали в различни вестници, които ги публикуват или връщат обратно, според обстоятелствата.
— В такъв случай името ви? Документите ви?
— Името ми няма нищо да ви подскаже, а пък документи нямам в себе си.
— Нямате ли нито един документ, чрез който да се установи занятието ви?
— Аз нямам професия.
— Но най-после, господине — рязко извика следователят, — предполагам, че няма да поддържате инкогнитото си, след като с хитрост проникнахте тук и узнахте някои неща.
— Позволете да ви напомня, господин следовател, че нищо не ме попитахте, когато влязох тук, и затова не можах нищо да ви кажа. Освен това не предполагах, че следствието е тайно, защото мнозина участваха в него… дори и един от виновниците.