По стените се четяха следните имена:
Цезар, Карл Велики, Рол, Вилхелм Завоевателят, Ричард, крал на Англия, Людовик XI, Франциск, Анри IV, Людовик XIV, Арсен Люпен.
— Кой още ще се подпише тук? — продължи той. — Уви, списъкът свършва! От Цезар до Люпен!… С Люпен ще свърши. Скоро тук ще пристигне безименната тълпа, за да разглежда чудната крепост. И като си помислим само, че всичко това щеше да остане неизвестно за света, ако не съществуваше Люпен! О, Ботрьоле, с каква гордост, с каква радост стъпих за пръв път на тази земя! Да открия изгубената тайна, да стана неин единствен господар! Да стана наследник на това богатство! Да живея в Иглата след толкова крале!…
Раймонд махна с ръка и го прекъсна. Изглеждате много развълнувана.
— Шум — прошепна тя, — отдолу долита някакъв шум…
— Това е плясъкът на вълните.
— Не, не… това не са вълни… нещо друго е…
— Какво искате да бъде, мила приятелко? — засмя се Люпен. — Аз поканих на обед само Ботрьоле. Обърна се към слугата и прибави:
— Шароле, затвори ли вратата на стълбата след господина?
— Да, пуснах резето.
Люпен стана.
— Раймонд, престанете да треперите… Вие сте съвсем побледняла!
Пошепна няколко думи на слугата и на нея, вдигна завесата и те излязоха.
Долу шумът ставаше все по-ясен. Чуваха се глухи удари през равни промеждутъци. Изидор помисли: „Ганимар е изгубил търпение и чупи вратата.“
Съвсем спокоен, като че ли наистина не чуваше, Люпен продължи:
— Всъщност Иглата беше съвсем изоставена, когато я открих. Личеше, че никой не е знаел тайната най-малко от един век насам. Проходът заплашваше да се срути. Стълбата се рушеше. Вътре течеше вода. Всичко трябваше да подновя…
Ботрьоле не можа да се въздържи и попита:
— А празна ли беше Иглата, когато я открихте?
— Почти. Кралете не са използвали Иглата като мен за склад.
— Значи им е служила за скривалище?
— Изглежда, да. По време на нашествия и граждански войни. Но Иглата е служила предимно за трезор на френските крале.
Ударите ставаха все по-силни. Ганимар, счупил първата врата, вече нападаше втората. За миг настъпи пълна тишина, после се разнесоха още по-близки удари. Разбиваха третата врата. Оставаха само две.
Изидор видя през прозореца как лодките обграждат Иглата, а не много далеч се виждаше торпильорът като грамадна черна риба…
— Какъв ужасен шум! — извика Люпен. — Просто не може да се приказва! Искаш ли да се качим горе? Може би искаш да разгледаш Иглата?
Качиха се на горния етаж, който като другите се оказа защитен от врата. Люпен я заключи подир себе си.
— Моята картинна галерия — обяви той.
По стените се виждаха картини от знаменити художници.
— Чудесни копия! — забеляза Изидор.
Люпен учудено го погледна.
— Какво, копия ли? Ти си луд! Копията са в Мадрид, мили мой, във Флоренция, Венеция, Мюнхен, Амстердам!
— Значи това…
— Това са оригинали, търпеливо събирани от мен по музеите на Европа, където ги подменях с великолепни копия.
— Но един ден…
— Един ден измамата ще се открие? Какво от това? На гърба на всяка картина ще намерят подписа ми и всички ще узнаят, че съм събрал тези шедьоври за моята страна. В последна сметка постъпих като Наполеон в Италия… Ето ги четирите Рубенса на граф Дьо Жевър…
Ударите вътре в Иглата не преставаха.
— Това е нетърпимо! — възмути се Люпен. — Хайде да се качим по-горе!
Нова стълба. Нова врата.
— Залата на гоблените.
Те се съхраняваха навити и завързани.
Изкачиха се още нагоре и Ботрьоле видя залата с часовниците, залата с книгите (великолепни подвързии и уникални томове); залата с дантелите, залата с миниатюрите.
На всеки етаж кръгът на залата намаляваше. И всеки път шумът от ударите се отдалечаваше.
— Последната — съобщи Люпен, — залата на съкровищата! Тя се различаваше много от другите. Имаше кръгла форма, но стените й представляваха конус, гледан отвътре. От пода до върха на Иглата имаше най-малко 15 — 20 метра. Към брега нямаше прозорци, но към морето имаше два големи прозореца и в залата влизаше обилна светлина. Подът бе от скъпо дърво с концентрични рисунки. Покрай стените имаше картини и витрини.
— Тук са бисерите на моите сбирки — обади се Люпен. — Всичко, което видя, се продава. Едни скъпоценности идват, други си отиват. Такъв е занаятът ми. Тук, в това светилище, всичко е свещено. Тук е събрано най-хубавото от най-хубавото. Погледни, Ботрьоле, тези халдейски амулети, египетски огърлици, келтски гривни… Погледни тези статуи, тази гръцка Венера, коринтски Аполон… Погледни тези танагри! Освен тези, които виждаш във витрината, в цял свят няма нито един истински танагьр. Колко ми е приятно, че мога да го кажа!… Гледай, гледай хубаво, Ботрьоле! Ето чудото на чудесата, гениалното произведение, Джокондата на Да Винчи, истинската! На колене, Ботрьоле, пред теб стои олицетворението на жената!