Настъпи дълго мълчание. Отдолу ударите се приближаваха. Най-много две-три врати ги отделяха от Ганимар. В откритото море се виждаха черният гръб на торпильора и лодките, заобикалящи скалата. Младежът попита:
— А съкровището?
— А, значи ти се интересуваш от съкровището! И тълпата ще бъде като теб!… Добре, ще бъдеш удовлетворен.
Силно удари с крак, разклати един от съставящите паркета кръгове, повдигна го като капак на кутия и откри кръгла вдлъбнатина, издълбана в скалата. Тя се оказа празна. Малко по-нататък направи същото. Откри се друга вдлъбнатина. И тя се оказа празна. Три пъти повтори същото. И трите скривалища се оказаха празни.
— Какво разочарование! — засмя се Люпен. — При Людовик XI, Анри IV, при Ришельо тези скривалища са били пълни. Но помислете си само за Людовик XIV, за Версай, за войните! Помислете само за Людовик XV, за Помпадур, за Дюбари! С каква алчност са грабили оттук… Вижте, нищо не е останало… Не, останало е нещо: шестото скривалище! Никой от тях не е посмял да го пипне. Последният източник… Погледнете!
Той се наведе и вдигна капака. В скривалището лежеше железен сандък. Люпен извади от джоба си особен ключ и отключи сандъка.
Пред очите на Изидор се откри безподобна гледка. Светеха всякакви скъпоценни камъни: сини сапфири, огнени рубини, зелени изумруди; златисти топази…
— Гледай, момчето ми! Те са отмъкнали всичкото злато, всичкото сребро, но не са пипнали сандъка със скъпоценностите. Погледни обковите. Тук са събрани предмети от всички страни, от всички векове. Тук са зестрите на кралиците. Всяка от тях е донесла по-малко: Маргарита Шотландска, Шарлот Савойска, Мария Английска, Катерина Медичи, всички ерцхерцогини на Австрия, Елисавета, Мария-Тереза, Мария-Антоанета. Погледни тези бисери и диаманти, Ботрьоле! Няма нито един, който да не е достоен за една кралица! Дори „Регентът на Франция“ не е по-хубав от тях!
Той стана и вдигна ръка за клетва.
— Ботрьоле, кажи на света, че Люпен не е взел нито един скъпоценен камък от кралския сандък, нито един, кълна се! Аз нямах право на това! Това богатство е на Франция!…
Долу Ганимар бързаше. По ударите можеше да се разбере, че вече напада предпоследната врата, която водеше към залата на миниатюрите.
— Нека оставим сандъка отворен — каза Люпен, — а също така и всички тези скривалища, всички тези малки, празни гробове…
Обиколи залата, спря се пред някои витрини, погледа няколко картини и замислено каза:
— Колко е тъжно да се напусне всичко това! Тук прекарах най-хубавите си часове с тези неща, които толкова обичам… Повече няма да ги виждам, повече няма да ги пипам!
Върху измъченото му лице се появи израз на такава дълбока тъга, че Изидор почувства съжаление. Люпен протегна ръка към хоризонта и продължи:
— Но най-тъжното е, че трябва да напусна всичко това. Аз, кралят на феерията, кралят на Кухата игла! Чудно, неестествено кралство! От Цезар до Люпен… Каква съдба!… Оттук аз управлявах света. Вдигни тази папска корона, Ботрьоле… Виждаш ли този двоен телефонен апарат? Отдясно е връзката с Париж — специална линия. Отляво е връзката с Лондон — специална линия. Чрез Лондон се свързвам с Америка, Азия, Австралия. Във всички страни имам кантори, търговски агенти, наемни лица. Истинска световна търговия! Истинска борса на произведения на изкуството и старини. Ботрьоле, понякога идват моменти, когато могъществото ми замайва главата. Понякога се опиянявам от сила и власт…
Долната врата поддаде. Чу се как Ганимар и помощниците му тичаха из залата и търсеха… След миг Люпен тихо подзе:
— И ето всичко свърши… Яви се една русокоса девойка с хубави тъжни очи и честна душа… И всичко свърши… Аз сам разруших непристъпната крепост… Всичко ми се струва абсурдно и непотребно… За мен съществуват само русата коса… тъжните очи и чистата душа…
Ганимар и помощниците му се изкачваха по стълбата. Силен удар разтърси вратата, последната… Люпен рязко улови младежа за ръката.
— Разбираш ли, Ботрьоле, защо напуснах бойното поле преди няколко седмици, когато можех да те унищожа? Разбираш ли защо успя да дойдеш тука? Разбираш ли, че аз освободих всичките си хора, като им дадох полагащата им се част? Ти точно тях срещна през нощта на брега. Сега всичко разбираш, нали? Кухата игла — това е приключението. Докато тя е в ръцете ми, аз съм авантюрист. Изгубя ли я, скъсвам с миналото си и почвам нов живот на спокойствие и щастие. Вече няма да се червя от погледа на Раймонд. Нов живот… — обърна се ядосано към вратата и извика: — По-тихо, Ганимар, още не съм свършил речта си!