— Един човек… видях в салона един човек.
— Англичанинът от сутринта ли?
— Да… но другояче облечен…
— Той видя ли те?
— Не. Видя майка ви. Госпожа Валмер го срещна, когато той вече си отиваше.
— Добре, и какво стана?
— Каза й, че търси Луи Валмер, че бил ваш приятел.
— А после?
— Госпожата каза, че синът й тръгнал да пътешества… дълго време нямало да се върне… може би няколко години…
— И той отиде ли си?
— Не. Почна да прави знаци от прозореца, който гледа към равнината… като че ли викаше някого.
Люпен се поколеба. Силен вик процепи въздуха.
— Това е майка ти — извика Раймонд. — Това е нейният глас!
Той се спусна към нея, повлече я с дива страст.
— Ела… да бягаме…
Но веднага се спря.
— Не… не мога… това е ужасно… Прости ми, Раймонд… старата жена е там. Остани тук, Ботрьоле, пази я!
Спусна се покрай ограждащия чифлика храсталак, обиколи го и затича към вратата, която бе обърната към равнината.
Раймонд, която Изидор не можа да задържи, пристигна почти едновременно с него. Скрит зад дърветата, Изидор видя трима мъже в пустата алея, която водеше от чифлика към пътя. Единият от тях, най-високият, вървеше напред, а другите двама държаха под ръка жена, която се опитваше да се отскубне и охкаше жално.
Здрачаваше се, но Ботрьоле позна Шерлок Холмс. Жената изглеждаше много възрастна. Бяла коса ограждаше бледото й лице.
Четиримата се приближиха.
Стигнаха до вратата. Холмс отвори едното крило. В този момент Люпен излезе напред и се изправи. Застана пред англичанина високомерно и гордо.
Дълго време двамата се гледаха. Една и съща омраза бе изписана на лицата им. Не помръдваха.
— Заповядайте на хората си да пуснат тази жена! — със странно спокойствие изрече Люпен.
— Не.
Като че ли и двамата се страхуваха и събираха всичките си сили. Не произнесоха излишни, предизвикателни и насмешливи думи. Настъпи пълна тишина, гробна тишина.
Онемяла от ужас, Раймонд очаквате изхода от мълчаливата борба. Ботрьоле я улови за ръцете и тя не можете да помръдне.
След миг Люпен повтори:
— Заповядайте на хората си да пуснат тази жена!
— Не.
Тогава Люпен започна:
— Слушай, Холмс…
Но млъкна, като разбра смешната непотребност на думите. Какво представляваха заплахите за този безкрайно горд и силен човек, който се казваше Холмс?
Решен на всичко, той бързо мушна ръка в джоба на палтото си. Англичанинът изпревари движението му, скочи към пленницата и долепи дулото на револвера си до челото й.
— Не мърдай, Люпен, me стрелям!
Двамата му другари извадиха револверите си и ги насочиха към своя противник. Арсен се изправи, овладя се, мушна ръце в джобовете, откри гърди и повтори:
— Холмс, за трети път, остави тази жена на мира…
— Забранено ли е докосването до нея? — подигравателно забеляза англичанинът. — Стига, стига, остави шегите настрана! Ти не се казваш Валмер, нито Люпен. Това име си откраднал, както си откраднал и името Шармерас. А тази, която представяш за своя майка, е Виктор, твоя стара съучастница, която те е отгледала…
Холмс направи грешка. Обзет от безумното си желание да отмъсти, той погледна Раймонд, която изпадна в ужас от тези разкрития. Арсен се възползва от неблагоразумието му. Стреля.
— По дяволите! — изрева Холмс, като отпусна засегнатата от куршума ръка. И като се обърна към хората си, заповяда: — Стреляйте!
Но Арсен се хвърли върху тях и след две секунди полицаят отдясно падна с пронизани гърди, а другият се търколи до вратата със счупена челюст.
— Вържи ги, Виктор… А сега, англичанино, нека си видим сметките…
Но Холмс успя да вдигне револвера с лявата ръка и се прицели в Люпен.
Изстрел… Вик на отчаяние… Раймонд се спусна между двамата мъже, залитна, улови се за гърлото, изправи се, пак залитна и падна в краката на Люпен.
— Раймонд, Раймонд!…
Той се наведе, взе я на ръце и я притисна до себе си.
— Мъртва! — прошепна.
За миг всички се вцепениха. Холмс изглеждаше смутен. Виктор шепнеше:
— Дете мое… дете мое…
Ботрьоле се приближи към младата жена и се наведе, за да я прегледа.
— Мъртва!… Мъртва! — повтаряше Люпен, сякаш не можеше да повярва на думите си.
Лицето му се изкриви от ужас и скръб. Обзет от луда ярост, безсмислено замаха и закърши ръце, затропа с крака като обхванато от смъртно страдание дете.
— Нещастнико! — извика в пристъп на омраза.
Със страшен удар повали Холмс, сграбчи го за гърлото. Англичанинът захърка, без да оказва каквато и да било съпротива.
— Дете мое, дете мое — замоли се Виктор.
Изидор тичешком се приближи. Но се оказа, че Люпен вече е пуснал Холмс и плаче, проснат на земята до неприятеля си.